Питър Бенчли - Челюсти

Около обяд плажът под Скоч Роуд и Олд Мил Роуд пъстрееше от народ. Съпрузите се припичаха в полудрямка върху хавлиените кърпи и набираха сили за предстоящата партия тенис и за обратния път към Ню Йорк с експреса „Лонг Айлънд“. Съпругите, удобно настанени в алуминиеви шезлонги, четяха Хелън Макинес. Джон Чийвър и Тейлър Колдуел, като от време на време откъсваха поглед от книгата, за да глътнат малко изстуден вермут.

Момчета и момичета между дванайсет и шестнайсет години се излежаваха плътно наредени един до друг. Момчетата се наслаждаваха на усещането от горещия пясък, обгърнал тазовете им, и протягаха вратове да зърнат нещо между бедрата на момичетата, легнали по гръб.

Тези младежи не можеха да се причислят към хипитата. Не произнасяха и банални лозунги. Те бяха наследили привилегиите заедно с гените си. Техните вкусове, техните възгледи бяха предопределени от предишните поколения, тъй както цветът на очите им. Не страдаха от авитаминоза или от анемия. Зъбите им, дали по природа, или благодарение на добри зъболекари, бяха правилни, бели и равни. Телата им бяха стройни, мишците — силни — от деветгодишна възраст те редовно се занимаваха с бокс, от дванайсет — с езда, а след това — с тенис. От тях лъхаше приятна миризма дори в горещината. Девойките издаваха леко ухание на парфюм, а младежите — аромат на чисто тяло.

Това не означаваше, че са глупави или порочни. Ако се измереше груповият им коефициент на интелигентност, би се оказало, че по природни данни те могат да бъдат включени в онзи интелектуален елит, който съставлява една десета от цялото население на земята. Обучаваха се в училища, където им преподаваха най-различни предмети, включително умението да общуват с представителите на националните малцинства, както и различни философски теории, екологически хипотези, тактика на политическата борба; запознаваха ги с проблемите на наркотиците и секса. С една дума — знаеха много, но предпочитаха да не показват нищо от онова, което им бе известно. Беше им втълпено да вярват (или поне да живеят с чувството), че нямат никакво отношение към онова, което става по света. И наистина нищо не ги засягаше; нито расовите бунтове в Трентън, Ню Джърси и Гари, щата Индиана, нито фактът, че на много места Мисури е замърсена до такава степен, та понякога повърхността на водата пламва, нито корупцията на полицията в Ню Йорк, нито увеличаващата се престъпност в Сан Франциско, нито скандалните разобличения, че в кренвиршите са открити личинки от насекоми и хексахлорофин, които предизвикват възпаление на мозъка. Те се отнасяха равнодушно дори към икономическата криза, която разтърсваше Америка. Колебанията на борсата бяха само досадни обстоятелства, които даваха повод на бащите им от време на време да ги посгълчават за разточителството им, било то действително или въображаемо.

Те бяха от онези млади хора, които пристигаха в Амити всяко лято. Другите — а сред тях се срещаха и скитници — организираха демонстрации, бъбреха на разни теми, събираха се на групички, подписваха се под петиции и обикновено през цялото лято бяха заети в някакви организации с непонятни от съкращения наименования. Но тъй като не приемаха обществото в Амити, а се присъединяваха към неговите жители само на празниците по време на Деня на труда, никой не ги вземаше на сериозно.

Децата играеха край водата, копаеха дупки и се замерваха с мокър пясък, без да мислят и без да ги е грижа какви ще станат и какво ги чака.

Едно момченце на шест години хвърляше плоски камъчета във водата, така че да ги накара да подскачат на повърхността, после това му омръзна. То отиде при майка си, която се печеше на плажа, и седна до нея.

— Хей, мамо — каза то, като безцелно чертаеше с пръстче по пясъка.

Майка му се обърна към него и прикри с ръка очи от слънцето.

— Какво има?

— Тук ми омръзна вече.

— Толкова скоро? Още е юни.

— И какво от това? Доскуча ми. Няма какво да правя.

— Виж колко голям е плажът. Можеш да си играеш където поискаш.

— Знам. Но нямам какво да правя. Казвам ти, че ми е скучно.

— Защо не си поиграеш с топката?

— С кого? Тук няма никой.

— Как така няма? Потърси ли семейство Харис? А къде е Томи Конвърс?

— Няма ги. Тук няма никой. Ужасно ми е скучно.

— Моля те, Алекс, не повтаряй едно и също.

— Може ли да вляза във водата?

— Не. Водата е студена.

— Откъде знаеш?

— Знам и толкова. Освен това не мога да те пусна сам.

— А защо ти не дойдеш с мен?