Питър Бенчли - Челюсти

— На всички нейни членове?

— На по-голямата част.

— Кои по-точно?

— Нямам намерение да съобщавам имената им. Не съм длъжен да го правя. Трябва да разбереш само едно — ако не постъпиш така, както искаме, ще поставим на твое място друг, по-податлив.

Броуди никога не бе виждал Вон в такова агресивно настроение. Това го порази.

— Толкова ли настояваш, Лари?

— Да — изрече Вон с равен глас в предчувствие на победата. — Повярвай, Мартин, няма да съжаляваш.

Броуди въздъхна.

— Глупости — рече той. — Това никак не ми харесва. Но щом е толкова важно…

— Важно е — Вон се усмихна за пръв път по време на разговора. — Благодаря ти, Мартин — каза той и стана. — Предстои ми неприятна мисия. Трябва да посетя семейство Фут.

— Не би искал да се разбъбрят пред „Таймс“ или „Нюз“, нали? Интересно как би могъл да ги спреш?

— Ще въздействам на чувството им за дълг — заяви Вон, — както постъпих с теб.

— Номерът няма да мине.

— Съществува едно обстоятелство, което е в наша полза. Тази мис Уоткинс е скитница — нито близки, нито роднини. Казала, че е дошла на източното крайбрежие от щата Айдахо на автостоп. Никой няма да я потърси.

Броуди се появи у дома си в около пет часа. Стомахът му се беше оправил вече и той можа да изпие халба бира преди вечерята. Елън, облечена в розова престилка на милосърдна сестра, шеташе из кухнята. Ръцете й бяха изцапани — месеше кайма.

— Здравей — каза тя и подаде лицето си за целувка. — Какво се е случило?

— Била си в болницата. Не си ли чула?

— Не. Днес къпахме стариците. Не съм излизала от болницата.

— Близо до Олд Мил Роуд е загинало момиче.

— Как?

— Акула. — Броуди отвори хладилника и извади една бира.

Елън спря да меси каймата и учудено го погледна.

— Акула?! Никога не съм чувала такова нещо. Може някои да са ги виждали, но акулите не са докосвали хора.

— Да, знам. Аз също не се бях сблъсквал с такова нещо досега.

— И какво ще правиш?

— Нищо.

— Наистина ли? И мислиш, че така е редно?

— Разбира се, нещичко бих могъл да направя. Формално. Но нищо по същество. И какво мислиш ти или аз по този повод е без значение. Силните на деня са обезпокоени от факта, че за Амити би било зле, ако започнем да се вълнуваме, задето някаква риба е нападнала летовник. Предпочитат да гледат на станалото като на чиста случайност, която няма да се повтори, но искат да прехвърлят цялата отговорност върху мен.

— Кого имаш предвид, като казваш „силните на деня“?

— Лари Вон е един от тях.

Така ли? Не знаех, че си говорил с Лари.

— Втурна се при мен веднага, щом узна, че имам намерение да закрия плажовете. Никак не беше, как да се изразя, деликатен, когато ме убеждаваше да не го правя. Заяви, че ще ме уволнят, ако ги закрия.

— Не мога да повярвам, Мартин. Лари не е такъв човек.

Аз също не бих го допуснал по-рано. Между другото, да си чувала нещо за съдружниците му?

— Бях останала с впечатление, че сам ръководи делата си. Мислех си, че Пенроуз е просто второто му име или нещо от този род. Във всеки случай сигурна бях, че е единствен собственик на фирмата.

— И аз така мислех, но очевидно съм сгрешил.

— Добре е, че си поговорил с Лари, преди да вземеш решение. Той гледа много по-широко на нещата, отколкото повечето хора. Знае най-добре как да се постъпи в такива случаи.

Броуди почувства как кръвта нахлу в главата му.

— Глупости — отсече той, отвори бирата и хвърли тенекиената капачка в кошчето за боклук. После тръгна към гостната да чуе вечерните новини.

Елън се провикна от кухнята:

— Забравих да ти кажа — преди малко те търсиха по телефона.

— Кой беше?

— Не си каза името. Просто каза да ти предам, че здравата пипаш. Много мило от негова страна, нали?

През следващите няколко дни времето се запази ясно и необичайно тихо. От югозапад подухваше постоянен слаб ветрец — лек бриз, от който повърхността на океана се набръчкваше, но без да образува бели зайчета. Хлад се усещаше само нощем — след толкова слънчеви дни земята и пясъкът се бяха нагорещили.

В неделя беше двайсети юни. Занятията в държавните училища щяха да продължат още цяла седмица, но за частните колежи в Ню Йорк учебната година бе вече свършила. Онези семейства, които имаха собствени вили в Амити, бяха започнали да пристигат за почивните дни още от началото на май. Летовниците, наели къщи от петнайсети юни до петнайсети септември, вече бяха разопаковали вещите си, бяха проучили в кой шкаф се намира спалното бельо и къде стоят порцелановите сервизи и другите необходими неща и се чувстваха като у дома си.