Питър Бенчли - Челюсти

Медоус се облегна на стола си и се замисли.

— Не знам как ще постъпиш ти, Мартин, но що се отнася до мен вече съм решил.

— Какво значи това?

— Във вестника няма да има никакво съобщение за случилото се.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Не мога да твърдя, че това е мое собствено решение, но съм съгласен с него. Аз съм редактор и един от собствениците на този вестник, но контролният пакет от акции не ми принадлежи и не мога да противодействам на натиска на определени хора.

— На кои?

— Тази заран ми звъниха вече шест пъти. Петима бяха рекламни агенти — на ресторант, на хотел, на две компании за продажба на недвижими имоти и на една кафе-сладкарница. Интересуваха се дали имам намерение да отпечатвам информация за това момиче, Уоткинс, и всячески се стараеха да ми внушат, че според тях за Амити ще е най-добре, ако историята не получи гласност. Шестото позвъняване бе от страна на мистър Коулман от Ню Йорк. Мистър Коулман, в чиито ръце се намират петдесет и пет процента от акциите на „Лидър“. Изглежда, някой му се е обадил. Той ми заяви, че в „Лидър“ не бива да се появява никакво съобщение.

— А неговото решение не е ли било повлияно от факта, че жена му е търговски посредник по покупко-продажба на недвижими имоти? Не ти ли каза нещо такова?

— Не — отвърна Медоус, — не стана дума за това.

— Така и предполагах. И така, Хари, докъде стигнахме? Ти няма да отпечаташ съобщението, тъй като според влиятелните читатели на „Лидър“ нищо особено не се е случило. Аз ще закрия плажовете и ще поставя няколко знака, предупреждаващи за опасността.

— Добре, Мартин, твоя работа. Но позволи ми да ти напомня това-онова. Нали си на изборна длъжност?

— Да, както и президентът. За четири години, изпълнени със силни усещания.

— Могат да не те преизберат.

— Заплашваш ли ме, Хари?

Медоус се усмихна.

— Знаеш, че не е така. Освен това, кой съм аз, та да те заплашвам? Просто искам да помислиш за последиците от постъпката си, преди да решиш да се противопоставиш на интересите на онези, които са те избрали.

Броуди стана.

— Благодаря ти, Хари. Много пъти съм чувал, че онзи, който държи властта в ръцете си, е винаги самотен. Колко ти дължа за обяда?

— Нищо. Не мога да взема пари от човек, чието семейство скоро ще проси безплатни талони за храна.

— Нищо подобно. Нима не знаеш, че работата в полицията гарантира обезпеченост? — засмя се Броуди.

Броуди току-що се бе върнал в кабинета си, когато по селектора му съобщиха: „Дошъл е кметът. Иска да ви види, шефе.“

Броуди се усмихна. Кметът. Не Лари Вон, който просто се е отбил при него. Не Лорънс Вон, един от собствениците на компанията по продажба на недвижими имоти „Вон и Пенроуз“, дошъл да се оплаче от шумните наематели, а кметът Лорънс П. Вон, избраник на народа, който получи 71 гласа при последните избори.

— Помолете негова милост да влезе — каза Броуди.

Лари Вон бе красив строен мъж малко над петдесетте — личеше си, че редовно се занимава със спорт. Гъстите му коси бяха едва докоснати от сребристосиво. Макар да беше коренен жител на Амити, с годините в държането му се бе промъкнала изискана сдържаност. Вон бе спечелил състояние след войната от спекулации с недвижими имоти в Амити и сега беше главен сътрудник на най-преуспяващата фирма в града (някои дори го смятаха за единствения собственик, тъй като в кантората му никой никога не бе виждал никакъв Пенроуз). Той се обличаше елегантно и просто, предпочиташе сака английска кройка, чиято мода никога не минаваше, строги ризи и меки кожени мокасини. И ако Елън Броуди, която бе попаднала от средите на летовниците сред коренните жители на града, така и не се почувства сред свои, то Вон, роден в Амити, лесно се бе издигнал до равнището на богатите курортисти, без да губи достойнството си. Те не гледаха на него като на равен, тъй като той бе само един местен търговец, и никога не го канеха в Ню Йорк или в Палм Бийч. Но в Амити той свободно общуваше с всички, с изключение на най-богатите и най-издигнатите представители на лятното общество, и това общуване до голяма степен влияеше на успеха в неговите дела. Често канеха Вон на приеми и той винаги се появяваше сам. Много малко от неговите приятели знаеха, че си има жена, простичка, горещо любеща го жена, която прекарва по-голямата част от времето си пред телевизора с бродерия в ръце.

Броуди харесваше Вон. През лятото те се виждаха рядко, но след Деня на труда 3 3 Празник, който се отбелязва в първия понеделник на септември. — Б.пр. , когато сезонното оживление попреминеше, Вон и жена му понякога канеха Броуди и Елън на вечеря в един от най-луксозните ресторанти извън града. Тези вечери доставяха огромно удоволствие на Елън и това правеше Броуди щастлив. По всичко личеше, че Вон разбира Елън. Бе винаги дружелюбен и внимателен към нея.