Питър Бенчли - Челюсти

— Да се къпя? Не, разбира се.

— Само ще стоиш и ще ме гледаш.

— Алекс, мама е ужасно уморена. Нима няма с какво да се занимаваш?

— Може ли да вляза с надуваемия дюшек?

— Къде?

— На плиткото. Няма да плувам, само ще полежа на дюшека.

Майката седна, сложи слънчевите очила и огледа плажа. На десетина метра от тях някакъв мъж се бе потопил до кръста във водата и държеше детето си на раменете. Жената го погледна и внезапно я обзе жал към самата себе си: вече нямаше мъж, на когото би прехвърлила тази отговорност — да си поиграе с детето.

Не бе успяла да отвърне поглед от тях, когато момченцето се обади, сякаш отгатнало мислите й:

— А татко щеше да ми разреши — каза то.

— Алекс, време е да разбереш, че по този начин няма да ме склониш на отстъпки. — Тя отново огледа плажа. Беше пуст, само в далечината се виждаха няколко двойки. — Е, добре — съгласи се тя. — Върви. Но не се отдалечавай. И без дюшека не плувай. — Погледна строго момченцето, дори свали очилата си, за да може то да види очите й.

— Няма — обеща детето. Стана, хвана гумения дюшек и го повлече към водата. После го вдигна на ръце и нагази в нея, като го държеше пред себе си. Когато се натопи до кръста, то легна на дюшека. Вълната го подхвана и го повдигна заедно с момченцето. То се намести по-удобно и започна бавно и равномерно да гребе с двете ръце. От глезените надолу крачетата му висяха във водата. Детето навлезе малко навътре, а после заплува по протежение на брега. Слабото течение бавно го увличаше, но то нищо не забелязваше.

На петдесетина метра от брега дъното рязко падаше надолу — макар и не отвесен, наклонът бе повече от четирийсет и пет градуса. Там, където започваше понижението, дълбочината бе четири-пет метра. Малко по-навътре тя достигаше седем метра, после дванайсет, а след това петнайсет метра. На дълбочина трийсет метра дъното ставаше равно и така се запазваше на разстояние около километър. Още малко по-нататък то хлътваше на шейсет метра, след което започваха истинските океански глъбини.

Огромната риба плуваше на десетина метра под повърхността с леко, почти недоловимо движение на опашката. Тя нищо не виждаше, тъй като водата бе размътена от дребни растителни организми. Рибата плуваше успоредно на брега. Внезапно тя се извърна, леко се наклони и като следваше релефа на дъното, постепенно започна да се издига към повърхността. Сега до очите й достигаше повече светлина, но рибата все още нищо не съзираше.

Момченцето си почиваше с ръце, потопени във водата, а стъпалата му се обливаха от ритмично надигащите се вълни. Главата му бе обърната към брега и то забеляза, че се е отдалечило повече, отколкото майка му разрешаваше. Видя, че тя все още лежи върху хавлиената кърпа, а мъжът и детето си играят там, където се разбиваха вълните. Момченцето не се изплаши — водата беше спокойна, а и то бе само на дванайсет метра от брега. Все пак реши да се върне малко: майка му всеки миг можеше да го зърне и да го извика да излиза от водата. Изпълзя малко извън дюшека, за да може да си помага с крака. Ръцете му почти безшумно загребаха водата, но краката му силно ритаха и разпенваха вълните наоколо.

Рибата не чу звука, ала усети резките поривисти плясъци, предизвикани от ударите на краката му. Сигналите, макар и слаби, бяха недвусмислени за нея и тя ги последва настървена. Отначало се движеше бавно, но после, когато вибрациите станаха по-отчетливи, бързо набра скорост.

Момченцето спря за миг да почине. Сигналите секнаха. Рибата заплува по-бавно, като въртеше глава в стремежа си да ги улови. Детето лежеше съвсем неподвижно и рибата мина на голяма дълбочина под него, но после пак се върна назад.

Момченцето заплува отново. Сега то удряше с крака след три-четири загребвания — работата с краката бе далеч по-трудна от гребането. Тези рядко повтарящи се удари изпратиха нови сигнали до рибата. Тя ги улови мигновено, тъй като се намираше точно под дюшека. Рибата се вдигна към повърхността. Тя плуваше почти вертикално, защото забеляза движението над себе си. Не бе сигурна дали онова, което пляска отгоре, става за ядене, но това вече нямаше никакво значение. Инстинктът й диктуваше да нападне: ако онова, което погълне, се смели в стомаха й, значи е за ядене, ако не — по-късно ще го повърне. Като разтвори паст и махна силно със сърповидната си опашка, хищникът се нахвърли върху жертвата си.

Последното, което детето усети, бе силен удар в корема. Дъхът му секна, то не успя да извика, а дори да имаше време за това, не знаеше какво да вика, тъй като не бе видяло рибата. Акулата изхвърли дюшека нагоре във въздуха. Главата, ръцете, раменете, почти цялото тяло на момченцето заедно с дюшека изчезнаха в нейната паст и челюстите се затвориха. В устрема си нагоре рибата изскочи от водата, полетя напред и се пльосна по корем, като смилаше в обща каша наведнъж месо, кости, сухожилия, гума. Краката на момченцето, отделени от туловището му, бавно се спускаха към дъното с въртеливо движение.