Питър Бенчли - Челюсти

Мъжът, който си играеше с детето край брега, извика:

— Хей!

Той не вярваше на очите си. Продължаваше да гледа натам, където току-що бе видял момченцето, после извърна глава към брега, но внезапно мощен плясък го накара отново да се обърне към океана, ала не зърна нищо повече освен вълните, породени от плясъка, които се разбягваха в концентрични окръжности.

— Видя ли? — изкрещя той. — Видя ли?

— Какво, татко, какво? — детето изплашено го гледаше.

— Там! Акула или кит, или бог знае какво! Нещо огромно!

Майката на момченцето, която дремеше излегната на хавлиената кърпа, отвори очи, присви ги и погледна към мъжа. Той показа на детето нещо във водата, детето побягна на брега и застана до купчина дрехи. Мъжът затича към майката на момченцето и тя седна. Не разбираше думите му, но мъжът сочеше към водата. Тя засенчи очите си с ръка и погледна към океана. Отначало не се изненада, че не вижда нищо. Но внезапно си спомни: „Алекс!“

Броуди обядваше — печено пиле, картофено пюре и грах.

— Пак картофено пюре — промърмори той, когато Елън постави чинията пред него. — Какво правиш с мен?

— Не искам да умреш от глад. Освен това повече ти отива да си пълен.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — каза Елън. Но стана Броуди. Така беше винаги. За телефона се готвеше тя, но винаги отиваше той. Същото се случваше и когато тя забравяше нещо в кухнята. Например казваше, че е забравила салфетките и че веднага ще отиде да ги донесе, но и двамата знаеха, че той ще свърши тази работа.

— Недей, сигурно е за мен — спря я Броуди. Всъщност беше убеден, че търсят нея, ала изрече думите по навик.

Обаждаха се от полицейския участък.

— Тук е Биксби, шефе.

— Какво има, Биксби?

— Мисля, че е по-добре да дойдете тук.

— Защо?

— Работата е там, шефе… — Очевидно Биксби не желаеше да излага подробностите. Каза нещо на някого до него, после отново заговори в слушалката: — Тук има една жена. Тя е в истерия…

— Какво се е случило?

— Детето й. Там на плажа.

Стомахът на Броуди се сви.

— Какво е станало с него?

— Ами… — Биксби заекна, а после бързо каза: — Четвъртък.

— Слушай, диване такова — започна Броуди, но веднага се спря. Беше започнал да разбира. — Веднага пристигам — и постави телефонната слушалка обратно на мястото й.

Целият трепереше, като че ли бе трескав. Страх, чувство за вина и безсилна ярост — всичко се сля в остър пристъп на болка. Внезапно осъзна, че са го излъгали и предали, но и сам той се чувстваше предател и лъжец. Със сила го бяха въвлекли в тази мръсна работа. Бе се превърнал в безволева марионетка. Сега цялата вина падаше върху него, макар че виновният не бе само той. Виновни бяха и Лари Бон, и неговите съдружници, независимо дали имаше такива, или не. Искаше да постъпи както повелява дългът му, но не му разрешиха. Но кои бяха те, че да го командват? Какъв полицай е, щом се огъна пред Вон? Беше длъжен да закрие плажовете.

Да предположим, че ги бе закрил. Рибата можеше да си отиде, възможно бе да доплува до бреговете на Истхамптън и там да нападне някого. Ала станало беше тъкмо най-лошото.

Той не бе закрил плажовете и заради това бе загинало дете. Ясно като бял ден. Причина и следствие. Внезапно Броуди почувства отвращение към себе си. Едновременно с това му стана жал за самия себе си.

— Какво се е случило? — попита Елън.

— Току-що е загинало едно дете.

— Как?

— Пак тази проклета акула.

— О, господи! Ако беше закрил плажовете… — подзе тя, но веднага млъкна.

— Да, знам.

Когато Броуди пристигна, Хари Медоус вече го чакаше на паркинга зад полицейския участък. Той отвори предната врата и натика огромното си туловище на седалката до Броуди.

— Това се казва случайност — каза Медоус.

— Аха. Кой е там, Хари?

— Един младеж от „Таймс“, двама от „Нюздей“ и един от моя вестник. Жената също е вътре. Дошъл е и мъжът, който твърди, че видял как станало всичко.

— Как са подушили онези от „Таймс“?

— За нещастие репортерът бил на плажа заедно с единия от „Нюздей“. Дошли с компания за уикенда. Разбрали веднага какво се е случило.

— Кога е станало?

Медоус погледна часовника си.

— Преди петнайсет-двайсет минути. Не повече.

— Знаят ли за онова момиче — Уоткинс?

— Нямам представа. Разбира се, моят човек знае, но той е достатъчно съобразителен, за да си държи езика зад зъбите. Що се отнася до другите — всичко зависи от това с кого са говорили. Едва ли са се докопали до онази история. Нямали са време.