Питър Бенчли - Челюсти

— Боже мой, Хари, та ти си струпал всичко върху мен — каза Броуди. — Представил си нещата така, като че ли съм настоявал за нещо, в което всъщност не вярвах, а после се оказва, че не съм бил прав и са ме принудили да направя онова, към което се стремях през цялото време. Доста мръсен номер.

— Не е номер. Беше ми нужен човек, който да изложи всичко официално, и тъй като Вон бе извън града то естествено изборът ми падна на теб. Ти се съгласи с решението и по този начин волно или неволно го подкрепи. Не виждах никакъв смисъл да излагам мръсните ни ризи на показ.

— Сигурно си прав. Така или иначе, всичко е свършено. Какво още ще трябва да прочета?

— Да ти кажа истината, повече няма какво да четеш. Тук цитирам и думите на Мат Хупър, онзи младеж от Удс Хоул. Той смята, че има малка вероятност акулата да нападне още някого. Но сега не е така уверен като миналия път.

— Според него и трите жертви ли са дело на една акула?

— Не е категоричен, то се знае, но вярва, че е една. И че това е голямата бяла акула.

— Аз също. По-точно не различавам белите акули от зелените или сините, но съм сигурен, че е само една.

— Не знам какво да мисля. Вчера позвъних в бреговата охрана в Монток. Попитах ги дали напоследък не са виждали акули около брега. Отговориха ми, че не са виждали. Нито една за цялата пролет. Нищо чудно — лятото току-що започна. Обещаха да минат надолу по брега с катер и ако забележат нещо, да ми съобщят. Въпреки това аз им позвъних още веднъж. Казаха ми, че са плавали в нашия район в продължение на около два часа и не са забелязали нищо подозрително. Така че наоколо няма много акули. Осведомиха ме също, че когато наоколо се появят акули, те са обикновено сини акули със среден размер от метър и половина до три метра и така наречените пясъчни акули, които по правило не закачат хора. А по думите на Ленард вчера той не е видял синя акула със среден размер. Хупър казва, че има само един начин — продължи Медоус. — Сега, след като нареди да се закрият плажовете, бихме могли да я примамим. Да разпръснем наоколо рибешки вътрешности и други лакомства. Ако акулата плува някъде наблизо, твърди той, те тутакси ще я привлекат насам.

— Великолепна мисъл, няма що. Само това ни липсваше — да привличаме и акули. И какво ще правим после?

— Ще я хванем.

— С какво? С моята вярна въдица?

— Не, с харпун.

— С харпун? Хари, аз не разполагам дори с полицейски катер, а какво да кажа за катер с харпуни.

— Тук е пълно с рибари, от които можем да наемем такъв катер.

— Да, най-малко за сто и петдесет долара на ден.

— Прав си. И все пак… Някакъв шум в приемната го накара да спре по средата на изречението.

Двамата с Броуди чуха гласа на Биксби: „Казвам ви, госпожо, че има съвещание.“ След това някаква жена извика: „Глупости, не ме интересува какво има. Влизам при него, и толкова.“

Някой се затича по коридора. Отпърво един човек, после още един. Вратата на кабинета широко се отвори и на прага застана майката на Александър Кинтнър с вестник в ръка. По страните й се стичаха сълзи.

Само след миг на вратата се появи и Биксби.

— Извинете, шефе. Опитах се да я спра — каза той.

— Нищо, Биксби — отвърна Броуди. — Влезте, мисис Кинтнър.

Медоус стана и й предложи своя стол, но жената се насочи право към Броуди, който стоеше зад бюрото си.

— С какво мога да ви бъда…

Жената го удари с вестника по лицето. Броуди не почувства болка, но този удар и особено звукът — рязък, като звук на изстрел — го потресе. Вестникът падна на пода.

— Какво значи това? — извика мисис Кинтнър. — Какво значи?

— За какво говорите? — попита Броуди.

— За това, което е написано тук! Знаели сте, че е опасно да се влиза във водата, че акулата вече е разкъсала някого и сте мълчали!

Броуди просто не знаеше какво да каже. Онова, което тя говореше, беше истина, от формална гледна точка това не можеше да се отрича, но пък и той не можеше да се съгласи, тъй като то не бе цялата истина.

— Не е съвсем така — отвърна той. — Искам да кажа, че онова, което казвате, е истина… но, моля ви, мисис Кинтнър… — мислено я молеше да дойде на себе си, да го изслуша.

— Вие убихте Алекс! — пронизително започна да крещи тя и Броуди беше сигурен, че думите й можеха да се чуят на паркинга, на улицата, в центъра на града, на плажа, в целия град. Беше сигурен, че жена му и децата му също ги чуват.

Той си помисли: „Спри я, докато не е започнала да вика още нещо.“ Ала единственото, което можа да каже, бе: „Ш-ш-ш-т.“