Питър Бенчли - Челюсти

— Ще ми се да ти кажа нещо утешително Лари, но се страхувам, че ще стане още по-лошо.

— Какво имаш предвид?

— Това, че плажовете ще бъдат закрити.

— За колко време имаш намерение да ги закриеш?

— Още не знам. За колкото трябва. За няколко дни, може и повече.

— Известно ли ти е, че Четвърти юли е идната неделя?

— Разбира се.

— Надеждите за благоприятно лято рухнаха, но бихме могли да поправим нещата за месец август, ако този пикник премине добре.

Броуди не можеше да разбере дали Вон говори сериозно.

— Какво предлагаш, Лари?

— Нищо. Просто мисля на глас. Или, ако щеш, моля се. И все пак, докога смяташ да закриеш плажовете? За неопределено време? Как ще разберем, че чудовището си е заминало?

— Нямах време да обмисля нещата. Дори не знам защо е дошло тук. Искам да те попитам нещо, Лари. Така, от любопитство.

— Какво?

— Кои са съдружниците ти?

Настана тишина. След малко Вон каза:

— Защо ти е да знаеш? Това няма нищо общо със случилото се.

— Казах ти — просто любопитство.

— Използвай любопитството си в собствената си работа, Мартин, и ме остави сам да се грижа за делата си.

— Разбира се, Лари. Не се обиждай.

— И така, какво смяташ да правиш? Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме акулата сама да си отиде. Можем да умрем от глад.

— Знам. Двамата с Медоус тъкмо обсъждахме нещо. Един приятел на Хари, специалист по рибите, казва, че трябва да се опитаме да я хванем. Какво ще кажеш, да платим ли двеста долара на Бен Гарднър и да наемем лодката му за ден-два? Не знам дали някога е хващал акула, но си струва да опитаме.

— Всичко си струва, само и само да се избавим от това страшилище. Дерзай. Кажи му, че аз ще намеря парите.

Броуди остави слушалката и се обърна към Медоус.

— Не знам защо това ме интересува, но ще дам мило и драго, за да узная нещо по-подробно около делата на мистър Вон.

— Защо ти е?

— Той е много богат. Дали акулата ще се подвизава дълго тук, или не — това няма много да навреди на богатството му. Разбира се, ще понесе някои загуби, но той се държи така, като че ли за него това е въпрос на живот и смърт. Не за града, а лично за него.

— Може би е заговорила съвестта му?

— Току-що разговарях с него по телефона и не останах с такова впечатление. Повярвай ми, Хари. Знам какво е съвест.

На десет мили южно от източната част на Лонг Айлънд нает риболовен катер бавно дрейфираше по течението. Зад кърмата, по водата, покрита с петна от мазут, се точеха две жици. Капитанът на катера, висок сух мъж, седеше на пейка върху подвижния мост и внимателно се взираше във водата. Долу в кубрика двамата мъже, които бяха наели катера, седяха и четяха — единият роман, а другият вестник „Ню Йорк Таймс“.

— Хей, Куинт — извика онзи с вестника, — видя ли статията за акулата-човекоядец?

— Да — отвърна капитанът.

— Какво мислиш, ще я срещнем ли?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— А ако тръгнем да я търсим?

— Няма да тръгнем.

— Защо?

— Изпуснахме мазут. Ще стоим тук.

Мъжът поклати глава и се усмихна.

— Ех, какво развлечение би било!

— С такава риба шега не бива — отряза капитанът.

— Далеч ли е Амити оттук?

— Малко по̀ на юг.

— Ако акулата е някъде наблизо, може и да се натъкнем на нея.

— Някога ще се срещнем. Но не днес.

В четвъртък сутринта беше мъгливо — влажната ниска мъгла беше толкова гъста, че имаше вкус: той бе остър и солен.

Колите се движеха бавно, с по-малка скорост от разрешената, със запалени фарове. Около обяд мъглата се разсея и по небето бавно заплуваха огромни купести облаци на белия фон на перестите. Около пет следобед облаците започнаха да се разпадат на причудливи късчета, като частите на мозайка-главоблъсканица. Слънчевите лъчи, прокрадващи се между тях, осветиха ярки сини петна върху сиво-зелената повърхност на океана.

Броуди седеше на градския плаж, опрял лакти на коленете си, за да не трепери бинокълът в ръцете му. Без бинокъл той едва-едва различаваше катера — бяло петънце, което ту се показваше, ту изчезваше в океанските вълни. И макар че катерът здраво се люлееше, силните лещи го държаха в обектив. Броуди седеше тук вече цял час. Той напрягаше зрението си, като се опитваше да види поне нещичко на борда. Накрая изруга, пусна бинокъла и той увисна на врата му.

— Здравейте, шефе — каза Хендрикс и се приближи до Броуди.

— Здравей, Ленард. Какво правиш тук?

— Минавах и видях колата ви. Какво гледате?