Питър Бенчли - Челюсти

— Опитвам се да разбера какво прави Бен Гарднър, дявол го взел.

— Лови риба, какво друго?

— За това му плащат, но никога не съм виждал някой да лови риба по такъв идиотски начин. Седя тук цял час, а на катера няма никакви признаци на живот.

— Може ли да погледна?

Броуди му подаде бинокъла. Хендрикс го приближи до очите си и го насочи към катера.

— Наистина странно — рече той. — Откога е там?

— Цял ден. С него снощи разговарях и той ми каза, че вдига котва в шест часа сутринта.

— Сам ли е?

— Не знам. Каза, че ще се опита да склони помощника си, мисля, че се нарича Дани, но онзи имал час при зъболекаря. Надявам се, че не е тръгнал сам.

— Искате ли да отидем и да проверим? Разполагаме с два часа, докато се смрачи.

— А как можем да се доберем дотам?

— Ще наемем лодката на Чикъринг. Той има „Аква-спорт“, чийто двигател е осемдесет конски сили. Ще стигнем бързо.

Броуди почувства, че от страх по гърба му полазиха мравки. Той плуваше лошо и самата мисъл да се озове сред водата или, не дай си боже, под водата, извикваше у него, както майка му обичаше да си изразява, „пристъпи на амок“: дланите му се изпотяваха, той непрекъснато преглъщаше, стомахът го заболяваше — някои хора изпитват подобни усещания при полет. Броуди често сънуваше дълбока вода, населена с хлъзгави хищни твари, които се надигат от дълбините към него и разкъсват тялото му, а водните духове стенат и се кикотят.

— Добре — каза той. — Нямаме друг избор. А докато стигнем до пристанището. Гарднър може да е вече пристигнал. Ако го няма, приготви моторницата. Аз ще се отбия в участъка и ще позвъня на жена му. Искам да разбера дали не се е обадил по радиостанцията.

Пристанището на Амити беше малко: разполагаше само с двайсет места, пристан за нефт и дървен павилион, където се продаваха топли кренвирши и пържени миди в картонени чинийки. Местата за пристан бяха разположени в малко заливче, защитено от океанските вълни с каменен мол, който прорязваше заливчето до средата му. Хендрикс стоеше на моторницата, чийто двигател бе пуснат, и разговаряше с някакъв мъж, собственик на осемметрова яхта, привързана в съседство. Броуди прекоси дървения кей и слезе в моторницата по късия трап.

— Какво каза жена му? — попита Хендрикс.

— Не се е обаждал. Опитвала се да се свърже с него цели трийсет минути, но според нея Бен е изключил радиото.

— Сам ли е на лодката?

— Да, сам бил. Помощникът му страдал от зъбобол и днес трябвало да му вадят мъдрец.

— С ваше разрешение бих казал, че това е доста странно — намеси се мъжът от яхтата.

— Кое по-точно?

— Да изключи радиото, когато е съвсем сам в морето.

— Не знам. Бен казва, че тези разговори по радиото между лодките само му пречат на риболова. Може да му е омръзнало и да е прекъснал връзката.

— Възможно е.

— Да тръгваме, Ленард — каза Броуди. — Нали умееш да управляваш това нещо?

Хендрикс освободи въжето на предното платно, отиде на кърмата, отвърза задното въже и го хвърли на палубата. После отиде при командното табло и бутна лоста напред. Двигателят забоботи по-ритмично. Кърмата се наклони назад, носът се издигна. Когато заобикаляха вълнолома, Хендрикс премести напред лоста до краен предел и носът се отпусна във водата.

— Ех, как се понесохме — възхити се Хендрикс.

Броуди се хвана за металната скоба на таблото.

— Има ли спасителни ризи? — попита той.

— Само възглавници — отвърна Хендрикс. — Биха ни издържали, ако сме по на осем години.

— Благодаря.

Вятърът утихна, морето бе леко набраздено. Но малки вълни все пак се блъскаха в борда и моторницата се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Това караше Броуди да чувства безпокойство.

— Ако не намалиш скоростта, това корито ще се разпадне на части — промърмори той.

Хендрикс се усмихна, като се наслаждаваше на временната си власт над своя началник.

— Не се безпокойте, шефе. Ако намаля скоростта, вълните ще ни замятат като топка. Тогава ще можем да стигнем до Гарднър не по-рано от седмица, а стомахът ви ще се бунтува, като че ли е пълен с подскачащи катерички.

Катерът на Гарднър се намираше на около три-четвърти миля от брега. Когато го наближиха, Броуди видя, че той леко се полюшва върху вълните. Можеха да се разчетат дори черните букви на щурца 5 5 Кърмова греда. — Б.пр. — „Флика“.

— Хвърлил е котва — учуди се Хендрикс. — Та тук е много дълбоко — трябва да има повече от трийсет метра!

— Дявол да го вземе — каза Броуди. — Само това ми липсваше да чуя!