Питър Бенчли - Челюсти

Когато читателят научава за финансовите операции на Лари Вон и неговите анонимни съдружници, у него възниква мисълта, че освен на акулата бедите на Амити се дължат и на неизмеримата алчност на имащите. В друг контекст това справедливо обяснение може да добие малко по-опростен вид, затова Бенчли ни предпазва от разпространения умозрителен подход, при който богатството непременно се отъждествява с развратеността, непретенциозността — с добротата, а бедността — с неподкупността. Черно-бялото възприемане на обективната сложност на света — било то в художествената литература или в живота — води до загуба на чувството за реалност.

Но, от друга страна, твърде „гъвкавата“ диалектика, от която нерядко се ръководят американските съдии, като оправдават известни престъпници, е способна да заглуши нравственото чувство. Ето защо гневът на Броуди е съвсем понятен, когато той се нахвърля върху ихтиолога Хупър, който от чисто професионални амбиции се опитва „да влезе в положението“ дори на такъв хищник като шестметровата бяла акула. Броуди мисли праволинейно, но заедно с това — логично и точно, както се полага в кризисни ситуации: „Акулата бе станала враг. Тя се бе появила край техните брегове и бе изпратила на онзи свят двама мъже, една жена и едно дете.“ На жителите на Амити е „нужно да я видят мъртва, за да се почувстват в безопасност, за да се върнат към привичния си начин на живот“.

Полицаят Броуди стои на страж на закона така, както той го разбира, като понякога се абстрахира от социалната обусловеност на правните норми в класовото общество. Неговата цел в идеализираното до известна степен описание на Бенчли е да се грижи за съгражданите си и да разяснява на сътрудниците си основите на службата по опазването на вътрешния ред: здрав смисъл, издръжливост и учтивост. Но в същото време законът не може да бъде абсолютна догма — този възглед защищава стопанинът на риболовния катер Куинт, в чието лице читателят на „Челюсти“ се среща с още един истински професионалист. Подобно на Хари Морган от романа на Хемингуей „Да имаш и да нямаш“, на Куинт му се налага да развлича богати безделници, за да изкарва прехраната си. Тридесетте години самотна борба са го превърнали в човек на трезвото пресмятане, който се е научил да живее без илюзии и излишна чувствителност. В спора си с Хупър той много вярно вижда болезнения за нашето време екологически проблем и разяснява на младия си събеседник, че природата страда не толкова от бракониерството на „частни лица“, колкото от систематичното и масово пренебрежение на установените правила от страна на промишлените компании и търговската флота.

Куинт е свикнал да превръща всичко в пари, тъй като парите точно изпълняват обменната си функция, а хватката му на „делови човек“ в преговорите му с клиентите предизвиква и уважение, и чувство на потиснатост. Но и на този безстрастен труженик на морето не му е чужд емоционалният порив, когато на карта се поставя не само неговата професионална гордост, но и нещо друго, скрито зад апатията на стареещ скептик.

Последната глава на произведението включва прозрачната и дори нарочно търсена реминисценция от романа на Мелвил. Подобно на капитан Ахав, морският вълк у Бенчли вижда в своя противник цялото всемирно зло, дявола, приел осезаем образ. „За Куинт е въпрос на чест да убие акулата“ — казва Броуди. И за да изобрази Куинт в мига на решаващата схватка, американският прозаик прибягва до краски, явно заимствани от палитрата на неговия велик предшественик: „… черните очи горяха, устата му се бе изкривила в странна усмивка, жилите на шията му пулсираха, кокалчетата на пръстите му побеляха“.

Публикуваният в САЩ преди десет години роман на Питър Бенчли отбеляза определен връх в развитието на литературата от „междинната зона“ в по-горе упоменатия смисъл на това определение. Успехът на книгата остави на заден план преобладаващите на границата на 60-те и 70-те години произведения с подчертано сексуална или псевдодраматична окраска. Филмите по мотиви на романа — „Челюсти-I“ и „Челюсти-II“ — положиха основите на нова мода в киното — „филмите на ужасите“ и „филмите-катастрофи“, които и досега се задържат в репертоара на много национални кинематографии.

Бенчли е публикувал още няколко произведения като романа „Бездна“ (1976) — за търговците на наркотици, и „Остров“ (1979) — за тайните на Бермудския триъгълник. Примерът на „Челюсти“, който подобно на „Чумата“ на Албер Камю демонстрира съпротивата на обикновените хора, внезапно сполетени от беда, породи в „масовата белетристика“ на САЩ немалко подражания. Но нито едно от тях не остави след себе си толкова ярки следи, както това повествование за малкия курортен град на Лонг Айлънд, изправен пред самото лице на гибелта.