Питър Бенчли - Челюсти

В следвоенните години този „литературен полусвят“ нерядко бе посещаван от някои американски прозаици, ползуващи се дотогава със заслужената репутация на безкомпромисни реалисти и художници с остър поглед. Днес най-показателно за литературата на „междинната зона“ трябва да се признае творчеството на такива флагмани в развлекателния жанр като известните на нашия читател Артър Хейли и Робърт Лъдлъм. Питър Бенчли, авторът на романа „Челюсти“, е още едно име в тази поредица.

Сама по себе си степента на самобитност и стойност на идейно-образния материал в „Челюсти“ не е особено висока. Всеки, който е дори бегло запознат с класическата американска литература, веднага ще си припомни по асоциация романа на Херман Мелвил „Моби Дик“ и повестта на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“. Като построява сюжета на книгата си, Бенчли — този съобразителен познавач на занаята, използва предишните знания, без да се смущава от факта, че неговият роман е несъизмерим с творенията на класиците по богатство на изобразителните средства и дълбочина на философската мисъл. Обаче това, което принизява писателя до равнището на неловко подражание на великите образци, понякога не засяга истински собствените познавателни аспекти на неговата работа. Романът „Челюсти“ принадлежи на своето време, на 70-те години на XX век, и като произведение, реалистично в основата си, е в съзвучие с някои явления в съвременната социална действителност в САЩ. Ще се опитаме да коментираме това.

Действието в книгата на Бенчли се развива през лятото на 1973 година в Лонг Айлънд — „дългия остров“, потопен с единия си край в обширния залив на Ню Йорк, а със своето победоносно крайбрежие — разгърнат към Атлантическия океан. За десетки хиляди от не най-богатите нюйоркчани, на които отпуск във Флорида или на Бахамските острови не е по джоба, опналите се на много мили пясъчни плажове на Лонг Айлънд представляват съвсем нелоша възможност за летен отдих. В описанието на измисления град Амити (което в превод от английски означава „дружелюбие“) са въплътени много обобщени черти на провинциална Америка, която от гледна точка на условията за живот видимо е изместила в очите на обществеността образа на големия шумен град.

Завръзката на драматичните събития, потресли Амити, съвсем не се базира на фантастична хипотеза. Вестта за гибелта на министър-председателя на Австралия във водите, близо до плажовете на Сидни, привлече навремето си вниманието на най-големите световни информационни агенции. Ихтиологът Хупър представя на страниците на романа други примери за нападение на акула върху човек. В крайбрежните води няма да срещнем чудовища, поразяващи въображението, ала в открития океан, където мерят сили природните стихии, които човекът се стреми да победи и да ги принуди да му служат, те все още могат да му отправят предизвикателство. Подобно на белия кит Моби Дик в романа на Мелвил грамадната бяла акула-човекоядец не е просто тъпа животинска сила. Тя е ясен художествен символ, олицетворение на неуморното, намиращо се във вечно движение гибелно начало.

Увлекателната интрига на борбата с морския хищник едва във финалните глави изтласква на заден план онова, което може да се нарече „социална анатомия“ на типичната клетка на американското общество. Градът Амити, по много признаци самостоятелен стопански организъм, и анализът на неговия живот у Бенчли са издържани в духа на почитаните в САЩ трудове на политикономисти от англо-шотландската школа (А. Смит, Дж. С. Мил). Нежеланието на града да премине на чужда издръжка внушава на читателя философията на индивидуализма, която става движеща сила на частната инициатива. Заедно с това икономическата необходимост често го принуждава да сътрудничи с друг и такива градчета, но не чак толкова, че това да се превърне в тягостно подчинение. „Всеки негласно бе задължен да внася своята лепта в преуспяването на града“ — отбелязва авторът, и доколкото тази мисъл е разбираема за всеки жител на Амити, намиращ се, както се изразяват социолозите, на „конкретно-емпирическо равнище на неговото възприятие“, и като отговаря на икономическите му потребности, тя става част от нормите и правилата на благоустроеното общество.

Действителността в САЩ обаче, както ясно се долавя от романа, няма много общо с умозрителните построения на теоретиците на „органическия капитализъм“. Драматичните изпитания, сполетели Амити, довеждат до конфликт, наситен с немалко социално съдържание. Обърканите действия на градския кмет Лари Вон — едър земевладелец, не нарушават в строгия смисъл на думата законите на търговските операции, но те свидетелствуват за това как паническият страх и грижата за лична изгода могат да надделеят над всички останали съображения. Настояването да не се закриват плажовете в Амити прераства в пряк шантаж и открити заплахи. Като се поддава на този натиск, дори началникът на полицията Мартин Броуди едва не прави компромис със службата си. С изключение обаче на тази минутна слабост, Броуди, както се полага на един служител от градската управа, до края се ръководи от обществените интереси. По думите на автора той „не забравяше за своя служебен дълг, като се стремеше да защити съгражданите си“ и именно този характер представлява в рамките на идейно-образната структура на „Челюсти“ главният противовес на мрачната разрушителна стихия.