Тери Брукс - Хук

— Е, какво пък?

Той въздъхна, наведе се и пак започна да гребе.

Друга русалка намери задигнатата хармоника и засвири. Смий запя. „Йо-хо-хо! За пиратския живот!“

И така, стигнахме до последната глава на нашата история, в която трябва да завържем всички висящи нишки — също като майките, подреждащи мислите на децата си, докато те спят. По традиция в нея не се случва кой знае какво, цялото вълнение вече е изживяно. Но е време да се отпуснем назад и да помислим. Време е и всеки да се прибира вкъщи, където и да е ходил, за да се порадва на простите удоволствия, които носи краят на едно пътуване. Така че сега, докато някои преминават към началото на нова приказка, тези, които са разбрали какви истини въплъщава Питър Пан, ще постоят още малко, за да споделят заслужените топли прегръдки на семейство Банинг.

Питър и децата цяла нощ летяха към къщи между звездите, водени от светлинката на Менче, припламваща като фар. Един-два пъти Питър без малко да се изкуши да се отклони от маршрута — само малко, колкото да се промъкне зад някоя звезда и да се опита да я изгаси (в името на старите времена), но това щеше да означава отлагане на завръщането у дома, а той вече нямаше търпение и не искаше да се бави повече. През цялото време държеше децата си за ръце и им разказваше всички истории, които досега не бе споделял, защото беше заключен във възрастния, а той нямаше време за такива глупости. Непрекъснато ги прегръщаше и целуваше, сякаш се страхуваше, че може да не му се удаде друг случай, и тримата се смееха на всякакви безсмислици и глупости. От време на време си говореха къде са били и какво са видели, но прозевките и приспивните песни на вятъра затрудняваха спомените и думите като че ли сами се отклоняваха като агънца от стадо без овчар.

Към зазоряване повечето звезди изчезнаха в изсветляващото небе и луната залезе под хоризонта. Видяха „Кенсингтън Гардънс“ с потъналите в рехавата димна мъгла остри покриви и тухлени комици. Клепачите на Питър така натежаха, че той едва ги държеше отворени.

Единственото нещо, което си спомняше, бе как пусна ръцете на Джек и Маги.

Детската стая на „Кенсингтън“ номер 14 беше потънала в сенки — черни пластове, които едва започваха да отстъпват пред утрото. Нощните лампи в китайските къщички горяха с равна светлина над празните еднакви легълца и смело прогонваха мрака с малките си пламъчета, слабо осветяваха войниците на пост пред камината, дървеното конче, търпеливо очакващо ездача си, къщичката за кукли, където Кен беше готов да сервира на Барби, и книжките и играчките, населили сънищата на децата, които си бяха играли с тях.

Мойра спеше в люлеещия се стол в средата на стаята. От време на време се размърдваше, пръстите й докосваха роклята, устните й шепнеха имената на децата й. Изглеждаше много самотна.

Ветрецът отвори прозорците с ромбовидните стъкла и разлюля дантелените пердета така, че фигурките на Питър Пан затанцуваха като живи. В стаята се разхвърчаха листа. После се появи Джек — долетя през прозореца и се спусна на пода леко като перце. Маги, с натежали за сън очи, го последва малко по-тромаво. Двамата се загледаха в спящата Мойра.

— Коя е тя? — прошепна накрая Джек и примигна, защото и на него много му се спеше.

— Това е майка — отговори Маги и се прозя.

— О!

Джек внимателно разгледа спящата жена — чертите на лицето й, извивката на пръстите й, намекът за целувки, скрити в ъгълчетата на устните й.

— Прилича на ангел — въздъхна Маги. — Хайде да не я будим, Джек. Просто ще бъдем тук, когато отвори очи.

Те прекосиха спалнята на пръсти и тихичко се мушнаха под завивките. Може би дъските изскърцаха, или пък Мойра усети присъствието им, но се събуди почти веднага. Примигна, махна едно изгубено листо, паднало на рамото й, и погледна отворените прозорци, усети ветреца, разпиляващ пердетата. Стана, отиде до прозорците и здраво ги затвори.

Когато се обърна, видя телцата в леглата (просто сенки, сигурна бе) — сякаш децата се бяха върнали. Лицето й се сви в тъжен копнеж и тя за миг не можеше да помръдне — страхуваше се да не развали магията.

Тогава се отвори вратата и Уенди се появи по пеньоар и пантофи. Вървеше бавно, предпазливо и се подпираше с бастун.

— Дете? — прошепна тя на Мойра. — Цяла нощ ли не си лягала?

Мойра се усмихна и поклати глава.

— Толкова често ги виждам в сънищата си точно както сега, като вързопчета под завивките, и щом се събудя, ми се струва, че наистина са били тук…