Тери Брукс - Хук

Питър вървеше начело на шествието, пленник на тържеството, и не усещаше, че времето пак си прави шеги с него.

— Хайде да отидем и да потопим няколко русалки! — предложи Не Питай. — Няма ли да е забавно?

— Не! — каза Ключалко. — Хайде да нарисуваме кръг на земята и да предизвикваме лъвовете да влязат в него!

— Искам да опека сладкиш и да нахраня птицата нивга! — рече Сънливко.

— Но първо трябва да се облечем като пирати и да потопим кораба! — заяви Асото.

Всеки имаше различно предложение за заниманията им по-нататък. И Питър започна да прави предложения, отново малко момченце.

Но после погледна Джек и Маги, които стояха отстрани и гледаха, погледна Менче, която се рееше във въздуха над главите им, и разбра, че е време да се прибират у дома.

Вдигна ръце и крясъците утихнаха. Изгубените момчета се взираха в него.

— Не мога да остана — каза им той. — Направих това, за което дойдох, но сега трябва да си вървя. — Радостта по лицата им помръкна. — Трябва да се прибирам у дома.

— Но, Питър, твоят дом е тук — настоя Джобчо.

— Да, точно тук е мястото на Питър Пан — потвърди Бъчонко.

Питър се усмихна.

— Не, вече не е така. Разбирате ли, аз пораснах. А след като веднъж пораснеш, трябва да си стоиш пораснал. Можеш да запазиш една мъничка част от момчето, можеш да си спомняш какво е било. Но не можеш да върнеш времето.

Той се извърна и се приближи към Джек и Маги. Коленичи пред тях.

— Менче, поръси ги с прашец — нареди й той. — Малко вълшебство за из път. — Взе ръцете им в своите. — Трябва просто да си помислите една щастлива мисъл и ще полетите като мен.

Менче прелетя над тях и ги поръси с прашец от крилцата на феите. Той се посипа върху Джек и Маги. Те затвориха очи.

— Мама! — каза Маги и се усмихна.

Очите на Джек се отвориха и той погледна Питър.

— Моят татко, Питър Пан — прошепна той.

После тримата се издигнаха нагоре, леки като перца в летния въздух. Менче ги водеше — мъничка светлинна под слънцето. Долу изгубените момчета стояха и тържествено гледаха към небето. Няколко ръце се вдигнаха колебливо и помахаха за сбогом.

Питър се обърна, спря полета си, после сложи ръката на Маги в ръката на Джек и повика Менче.

— Ти знаеш пътя към къщи, Менче. Заведи Джек и Маги вкъщи. Аз идвам веднага.

Видя ги как отлитат, после пак се приземи сред изгубените момчета.

— Не ни напускай, Питър — помоли го Бъчонко. — Остани в Небивала земя.

Видя объркването в очите им.

— Имам жена и деца, които се нуждаят от мен — каза той тихо. — Моето място е при тях.

— Но и ние се нуждаем от теб — заподсмърча Дребосъка.

Питър го вдигна и го притисна към себе си.

— Изгубените момчета не се нуждаят от никого — рече той. — Вие имате другите момчета и Небивала земя, а това е повече от достатъчно.

— Ти пак ще ни забравиш — мрачно заяви Асото.

— Този път няма — обеща Питър. — Никога вече.

— Но ти си нашият водач — настоя Бъчонко.

— Вече не съм — отвърна Питър. Подаде му меча на Пан. Бъчонко ахна. — Сега ти си Пан. — Опита се да го успокои с усмивка. — Поне докато се върна аз.

— А ти ще се върнеш ли? — попита Джобчо със слаб гласец.

Питър погледна тъжното смугло личице и кимна.

— Някой ден — прошепна той.

После отиде при всеки един поотделно, при Ключалко, Не Питай, Сънливко, Асото, Бъчонко, Джобчо, Дребосъка и всички останали. Подаде ръка и прегърна всеки. Някои заплакаха. И Питър едва се сдържаше.

— Благодаря ви — каза им той. — Вие ми помогнахте да спася децата си от Хук. Помогнахте ми пак да стана Питър Пан. Никога няма да забравя това.

После се издигна в безоблачното синьо небе. Хвръкваше нагоре, спускаше се, връщаше се назад, мина за последен път над скупчилите се изгубени момчета. Бъчонко вдигна меча на Пан за поздрав. Асото наду еленовия рог. Не Питай, Сънливко и Ключалко му махаха с ръце.

Дребосъка плачеше.

— Това беше страхотна игра, Питър! — извика той.

Питър изкукурига в отговор, после се обърна към залязващото слънце и отлетя.

Бъчонко прегърна Джобчо и го притисна. В очите на момченцето имаше сълзи.

— Вече ми липсва — прошепна Джобчо.

По-нататък, недалеч от пристанището и с лице към димящия кораб „Веселият Роджър“, Смий вдигна глава в лодката, с която заминаваше. За миг спря да гребе и гледаше как Питър Пан прелита над него и изчезва в далечината.

— Тъй, тъй, право на луната — каза той и се засмя. — Бедният капитан Хук, той винаги е мразил хубавия край.

Намести се по-удобно сред купчините съкровища, които бе присвоил. В краката му се изтягаха три усмихнати русалки и си играеха със златните гривни на ръцете си и със сребърните си пръстени. Едната повдигна рибешката си опашка и го погъделичка по брадичката. Той се изчерви.