Ернст Хофман - Приказки

Като чул тези думи на царя, Дроселмайер силно се смутил. Той смънкал доста уплашен, че средството било наистина намерено, но двете неща, лешникът Кракатук и младежът, който ще го строши със зъби, трябвало тепърва да се търсят и на всичко отгоре било твърде съмнително, че лешникът и лешникотрошачът ще бъдат някога намерени. Крайно разсърден, царят размахал скиптъра над коронованата си глава и изревал с лъвски глас:

— Тогава ще бъдеш обезглавен!

Пак щастие за изплашения Дроселмайер било, че този ден царят много харесал яденето, така че бил в добро настроение и приел да изслуша разумните увещания, които великодушната и разтревожена за Дроселмайеровата съдба царица не пропуснала да отправи към царя. Окуражен, и Дроселмайер се решил накрая да възрази, че е изпълнил задачата си да открие средството, което ще излекува принцесата, и по този начин е отървал кожата си. Царят нарекъл всичко това празни приказки и глупаво шикалкавене. Но накрая, след като пийнал за по-добро храносмилане чашка ракия, наредил да им види гърба и само да смеят да се върнат без лешника Кракатук! А колкото до човека, който да строши със зъби лешника, той според идеята на царицата можел да бъде намерен чрез обявления в местните и чуждестранни вестници, а също и в списанията за по-интелигентна публика…

Тук апелативният съдия пак прекъсна разказа си, но обеща на следната вечер да доразкаже останалото.

На другата вечер едва бяха запалили лампите, и кръстникът Дроселмайер пристигна. Той продължи така своя разказ:

— Петнайсет години вече Дроселмайер и придворният астроном обикаляли по света и все не можели да попаднат на следите на лешника Кракатук. Къде ли само не ходили, какво ли само не видели, за всичко това бих могъл, деца, да ви разказвам цял месец, но няма да го направя, а само ще кажа, че дълбоко отчаян, Дроселмайер започнал да тъжи накрая и за своя мил роден град Нюрнберг. Копнежът по родината особено го обзел, когато седял веднъж с приятеля си сред голяма гора в Азия и пушел луличката си. „О, прекрасен, прекрасен град е Нюрнберг, мой хубав роден граде! Който веднъж те е видял, може да е пътувал и до Лондон, и до Париж, и до Петервардайн, винаги към теб ще го тегли сърцето, стига да не го е похабил, винаги към теб, о, Нюрнберг, прекрасен град с хубави къщи и светли прозорци!“ Дроселмайер тъй жално изплакал мъката си, че астрономът бил обзет от дълбоко състрадание и така сърцераздирателно ревнал, че се чуло далеч из цяла Азия. Скоро обаче се овладял, избърсал сълзите си и запитал:

— А защо, скъпи колега, да седим тук и да ревем? Защо да не отидем в Нюрнберг, не е ли все едно къде и как ще търсим този съдбоносен лешник Кракатук?

— И това е вярно — отвърнал Дроселмайер поутешен.

Двамата незабавно станали, изчукали пепелта от луличките си и се запътили, без да се отбиват някъде, от гората в центъра на Азия право към Нюрнберг. Щом пристигнали в града, Дроселмайер веднага изтичал при своя братовчед, стругаря, лакировчика и позлатвача на кукли Кристоф Цахариас Дроселмайер, когото от много-много години не бил виждал. Часовникарят му разказал цялата история за принцеса Пирлипат, за госпожа Мишонка и за лешника Кракатук, така че братовчедът само пляскал с ръце и крайно учуден, повтарял:

— Я гледай, я гледай, братовчеде, какви чудесии!

Сетне Дроселмайер му разказал за приключенията си и през време на своите по-нататъшни странствания, как прекарал две години при царя на фурмите, как бил грубо отпратен от княза на бадемите, как напразно се осведомявал в природоизпитателното дружество в Айхорнхаузен, с една дума, как никъде не успял да открие каквато и да било следа от лешника Кракатук. През време на този разказ Кристоф Цахариас често пощраквал с пръсти, въртял се на един крак, цъкал с език и мълвял:

— Хм, хм… ах, не… я гледай… о, и това ако не е чудо!…

Накрая той подхвърлил шапката и перуката си във въздуха, прегърнал бурно братовчеда си и извикал:

— Братовчеде, братовчеде! Ти си спасен, спасен, казвам ти, защото или аз не разбирам нищо, или притежавам лешника Кракатук.

Той веднага донесъл една кутия, от която извадил средноголям позлатен лешник.

— Виж — рекъл той, като показал лешника, — виж, с този лешник се случи следното. Преди много години в града ни дойде около Коледа някакъв чужденец с чувал, пълен с лешници, които започна да продава. Точно пред моя дюкян той се сби с тукашния продавач на лешници, който не искаше да позволи на чужденеца да продава тук лешници и го нападна. За да може да се брани, човекът сложи чувала си на земята. Тъкмо в този момент една тежко натоварена каруца мина през чувала, всички лешници се строшиха, с изключение на един, който чужденецът, странно усмихнат, ми предложи срещу един нов грош от 1720 година. Това ми се видя чудно, аз намерих случайно такъв грош в джоба си, купих лешника и го позлатих, без сам да разбирам защо платих толкова скъпо за него и после толкова много го ценях.