Ернст Хофман - Приказки

Лешникотрошачът остана мълчалив и спокоен, но на Мари се стори, че от стъкления шкаф повея лекичка въздишка, от което стъклата едва чуто, но извънредно приятно звъннаха и едно ясно гласче запя:

— Малка Мария, ангел пазител ти мой, ще бъда, ще бъда вечно аз твой, малка моя Мария.

В смразяващите тръпки, които я побиха, Мари почувства и някакво странно удоволствие. Здрачът беше настъпил, медицинският съветник влезе с кръстника Дроселмайер в стаята и не след дълго Луиза подреди масата за чай и цялото семейство, водейки всевъзможни весели разговори, насяда наоколо. Мари беше донесла тихичко своето малко кресло и бе седнала в краката на кръстника Дроселмайер. Когато по едно време всички замълчаха, Мари впери големите си сини очи в лицето на апелативния съдия и каза:

— Сега вече зная, мили кръстник Дроселмайер, че моят лешникотрошач е твоят племенник, младият Дроселмайер от Нюрнберг. Той е станал принц, или по-право цар, това наистина се е сбъднало, както го беше предсказал твоят другар астрономът. Но знаеш, че той е в открита война със сина на госпожа Мишонка, грозния цар на мишките. Защо не му помогнеш?

Мари отново разказа целия ход на сражението, както го беше видяла, и бе често прекъсвана от високите смехове на майка й и на Луиза. Само Фриц и Дроселмайер останаха сериозни.

— Но откъде се вземат всички тия глупости в главата на това момиче? — каза медицинският съветник.

— Ха — отвърна майка й, — та тя има живо въображение, всъщност това са бълнуванията през време на треската, предизвикана от нейното нараняване.

— Във всичко това няма никаква истина — каза Фриц. — Моите червени хусари не са такива страхливци, дявол да го вземе, иначе хубаво щях да ги наредя!

Но кръстникът Дроселмайер взе, странно усмихнат, малката Мари в скута си и й заговори по-меко от всякога:

— На тебе, мила Мари, е дадено повече, отколкото на мене и на нас всички; ти като Пирлипат си принцеса по рождение, защото си владетелка в едно хубаво, чудно царство… Но много ще страдаш, ако се заемеш с клетия уродлив лешникотрошач, защото царят на мишките ще го преследва на всяка крачка… И не аз, а ти само можеш да го спасиш, бъди затова непоколебима и вярна.

Нито Мари, нито друг някой разбра какво искаше да каже Дроселмайер с тези думи, а на медицинския съветник те се сториха толкова странни, че той попипа пулса на съдията и рече:

— Вие, скъпи приятелю, имате силен прилив на кръв в главата, ще трябва да ви предпиша нещо.

Единствена медицинската съветничка поклати замислено глава и тихо каза:

— Досещам се какво иска да каже нашият приятел, но не бих могла да го изразя с по-ясни думи.

Не след дълго в една ясна лунна нощ Мари беше събудена от странен шум, който като че ли идваше от ъгъла на стаята. Сякаш някой хвърляше и търкаляше насам-натам малки камъчета и същевременно много противно свиркаше и църкаше.

— Ах, мишките, ето ги пак мишките — извика Мари уплашена и поиска да събуди майка си, но от гърлото й не се изтръгна никакъв звук, тя не можа дори да се помръдне, когато видя как царят на мишките се мъчеше да се промъкне през една дупка на стената. Най-после той изскочи и се разтича със святкащи очи и блестящи корони из стаята, като със силен скок се покачи и на масичката до самото легло на Мари.

— Хи-хи-хи — дай ми твоите захарни дражета, дай ми твоя марципан, малко момиче, иначе ще прегриза на две лешникотрошача, лешникотрошача ти! — църкаше царят на мишките и отвратително тракаше и скърцаше със зъби, и после бързо скочи и се скри в дупката на стената. Мари беше така изплашена, че на другата сутрин изглеждаше много бледа, и крайно възбудена, едва успяваше да промълви по някоя дума. Сто пъти се наканваше да се оплаче на майка си, на Луиза или поне на Фриц за това, което й се бе случило, но я спираше мисълта: „Та ще ми повярва ли някой и няма ли на всичко отгоре да ми се присмее?“ Едно обаче й беше абсолютно ясно: за да спаси лешникотрошача, трябваше да предаде захарните дражета и марципана. Затова всичко, което имаше от този род, тя сложи на следната вечер на пода пред шкафа. На другата сутрин медицинската съветничка каза:

— Просто не мога да разбера откъде се появиха изведнъж в дневната ни стая тия мишки. Виж, бедничка Мари, те ти нахапали всичките сладки неща.

Наистина така беше. Лакомият цар на мишките не беше харесал марципана, но беше го нагризал с острите си зъби, така че трябваше да се хвърли. Мари съвсем не съжаляваше за своите сладкиши, напротив, в себе си се радваше, защото вярваше, че така е спасила своя лешникотрошач. Но какво преживя тя, когато на следната нощ нещо изсвири и зацърка до самото й ухо. Ах, царят на мишките пак беше дошъл и очите му още по-отвратително святкаха, а той още по-противно и от завчерашната нощ свиркаше през зъбите си.