Ернст Хофман - Приказки

— О, Кракатук, лешнико твърд, от тебе трябва да умра — хи-хи — цър-цър, — лешникотрошаче малко, скоро ще умреш и ти най-жалко, моето синче със седемте корони ще ти отмъсти за майчините рани на тебе, лешникотрошаче малко, о, за скъпия живот ми е тъй жалко! Цър…

С този вик госпожа Мишонка умряла и била изнесена от огняря в царския палат… За младия Дроселмайер никой не се и погрижил, но принцесата напомнила на царя за неговото обещание и той веднага заповядал да му доведат героя. Когато нещастникът се явил така обезобразен, принцесата закрила лицето си с ръце и извикала:

— Махнете, махнете тази отвратителна лешникотрошачка!

Хофмаршалът тутакси го сграбчил през малките рамена и го изхвърлил вън от двореца. Царят бил крайно разгневен, че поискали да му натрапят за зет една лешникотрошачка, стоварил цялата вина върху неумението на часовникаря и астронома и ги изгонил за вечни времена от столицата. Това не се предвиждало в хороскопа, който астрономът бил съставил в Нюрнберг, той обаче не се поколебал да направи нови наблюдения и да твърди, че според звездите младият Дроселмайер ще се държи в новото си положение така добре, че въпреки уродливата си външност ще стане принц и цар. Но неговата уродливост ще изчезне едва тогава, когато синът на госпожа Мишонка, роден със седем глави след смъртта на седемте й сина и станал цар на мишките, бъде убит от неговата ръка и когато една дама въпреки цялата му уродливост го обикне. И наистина, казват, че виждали младия Дроселмайер по Коледа в дюкяна на баща си в Нюрнберг като лешникотрошач и все пак — като принц!… Това е, деца, приказката за твърдия лешник и сега вече знаете защо хората често казват: „Това беше твърд, костелив орех!“, и защо лешникотрошачите са толкова грозни.

Така завърши апелативният съдия своята приказка. Мари каза, че принцеса Пирлипат е била едно отвратително, неблагодарно момиче; Фриц пък от своя страна уверяваше, че ако лешникотрошачът е мъж на място, той няма много-много да се церемони с царя на мишките и скоро ще си възвърне хубавата външност.

Ако някой от моите уважаеми читатели или слушатели се е порязвал случайно със стъкло, той знае колко е болезнено, тъй като раната много бавно заздравява. Мари трябваше да прекара почти цяла седмица на легло, защото, щом станеше, веднага й се завиваше свят. Най-после оздравя напълно и можеше да подскача весело из стаята както преди. В стъкления шкаф всичко изглеждаше прекрасно: нови и бляскави, там стояха подредени дървета и цветя, и къщи, и прекрасни, великолепни кукли. Преди всичко Мари откри на втория рафт своя мил лешникотрошач, който й се усмихваше вече със съвсем здрави зъбки. Докато гледаше с удоволствие своя любимец, сърцето й изведнъж се сви при мисълта, че всичко, което кръстникът Дроселмайер беше разказал, е било всъщност предишната история на лешникотрошача и на разпрата му с госпожа Мишонка и сина й. Сега тя разбра, че нейният лешникотрошач не може да бъде друг, освен младия Дроселмайер от Нюрнберг, симпатичния, но за жалост омагьосан племенник на кръстника Дроселмайер. И че изкусният часовникар в двореца на Пирлипатиния баща не беше никой друг, а самият апелативен съдия Дроселмайер, в това Мари още по време на разказа не беше се съмнявала нито за миг. „Но защо чичо ти не ти помогна, защо не ти помогна!“ — така се оплакваше Мари, когато все по-ясно и по-ясно осъзнаваше, че от онази битка, която и тя бе наблюдавала, са зависели царството и короната на лешникотрошача. Та не бяха ли всички останали кукли и играчки под неговата власт, не беше ли се сбъднало предсказанието на придворния астроном, така че младият Дроселмайер бе станал цар на кукленото царство? Като преценяваше всичко това, умната Мари вече вярваше, че в момента, в който би сметнала лешникотрошача и васалите му за живи и способни за движение, те действително ще оживеят и ще се раздвижат. Но това не се случи, всичко в шкафа си остана сковано и неподвижно и Мари, далеч от мисълта да се откаже от своето дълбоко убеждение, отдаде това на продължаващото действие на магията, направена от госпожа Мишонка и от седмоглавия й син.

— Но — каза тя високо на лешникотрошачето си — ако вие, драги господин Дроселмайер, не сте в състояние да се движите или да ми кажете макар и една думичка, все пак аз съм сигурна, че ме разбирате и знаете какво добро отношение имам към вас. Разчитайте на подкрепата ми, когато имате нужда от нея. Най-малкото ще помоля чичо ви с уменията си да ви бъде в помощ там, където се окаже необходимо.