Ернст Хофман - Приказки

Пременена в бляскавото си коледно облекло, мамзел Клерхен изглеждаше много важна и нацупена. Тя не сметна за нужно да отговори.

— Какво ли ще му мисля толкова — каза Мари.

Тя взе креватчето, сложи много внимателно и нежно на него лешни-котрошача, привърза с още една хубава панделка, която носеше като колан, ранените му рамена и го зави до ушите.

— Но при непослушната Клара той не бива да остане — продължи тя и като вдигна леглото заедно с лежащия на него лешникотрошач, качи го на по-горния рафт при хубавото село, в което квартируваха хусарите на Фриц. Заключи шкафа и искаше вече да отиде в спалнята, когато — слушайте, слушайте, деца! — нещо започна тихо-тихо да шушне, да шепне и да шумоли — зад печката, зад столовете, зад шкафовете… В това време стенният часовник започна все по-високо и по-високо да бръмчи, да хърка, но все не можеше да избие. Мари погледна към него и какво да види! Голямата позлатена кукумявка, която седеше на него, беше отпуснала крилете си, така че сега те покриваха целия часовник, и беше издала напред грозната си котешка глава с крива човка. И часовникът все повече хъркаше и ясно казваше:

— Хърр-хърр-ърр, всички трябва да хъркате, тихо да мъркате… Царят на мишките има развит слух… Прр-прр, бум-бум, хайде, пейте, запейте му старата песенчица. Прр-прр, бум-бум, удряй, камбанке, удряй, скоро всичко ще свърши!

И това бум-бум се повтори глухо и пресипнало дванайсет пъти!…

Мари изтръпна от страх и щеше да избяга още щом видя, че кръстникът Дроселмайер е кацнал вместо кукумявката на стенния часовник и е провесил жълтите си пешове от двете страни като крила, но намери сили и извика разплакана:

— Кръстник Дроселмайер, кръстник Дроселмайер, какво търсиш там горе? Слез долу при мене и недей така да ме плашиш ти, лош кръстник Дроселмайер!

Тогава наоколо започна някакво необуздано кискане и църкане и скоро зад стените се зачу тичане и тропот от хиляди малки крачка и хиляди мънички светлинки взеха да надзъртат от пролуките на пода. Но това не бяха светлинки, не! Това бяха малки искрящи очички и Мари видя, че отвсякъде към нея поглеждаха и се мъчеха да изскочат навън множество мишки. И скоро из цялата стая започна: троп-троп, хоп-хоп — и все по-ясно видими и гъсти тълпи мишки се разтичаха в галоп нагоре-надолу, докато накрая се подредиха, както Фриц строяваше своите войници, когато трябваше да тръгне на бой. За Мари то беше много забавно и тъй като тя нямаше естествено отвращение към мишките, както някои други деца, скоро цялата й уплаха щеше да се размине, но изведнъж се разнесе такова ужасно и пронизително пищене и църкане, че косата й настръхна от страх! Ах, какво видя тя сега! Не, наистина, драги читателю Фриц, аз зная, че и в твоите гърди, както у мъдрия и смел пълководец Фриц Щалбаум, тупти юнашко сърце, но ако беше видял това, което беше сега пред очите на Мари, наистина би побягнал и мисля дори, че би скочил веднага в леглото и би дръпнал завивката доста повече над ушите, отколкото е необходимо… Ах! Но горката Мари не можеше да стори това, защото — слушайте, деца! — точно пред краката й започна сякаш да извира, като под натиска на някаква подземна сила, пясък, вар, разтрошени тухли и седем миши глави със седем блестящи корони се подадоха с отвратително съскане и църкане. Скоро се показа и цялото тяло на мишката, от чиято шия бяха израснали седемте глави, и голямата, украсена със седем корони, мишка ликуващо изцвърча три пъти с цяло гърло към безбройната войска, която изведнъж се раздвижи и — хоп-хоп, троп-троп — тръгна — ах! — право към шкафа, право към Мари, която стоеше с гръб към стъклената му врата. От страх, от ужас сърцето на Мари така се разтупа, че тя помисли, че то ще изскочи от гърдите й и тя ще умре. Но изведнъж кръвта й се смръзна в жилите. Почти загубила съзнание, Мари политна назад и тогава: прас-прас, хърр — и стъклото от вратата на шкафа се срина на парчета на пода, защото се бе блъснала с лакът в него. В същия миг почувства остра болка в лявата ръка, но някак си изведнъж й олекна на сърцето, вече не се чуваше никакво църкане и свиркане, настанала бе пълна тишина и макар че не се решаваше да погледне, тя повярва, че уплашени от издрънчаването на стъклото, мишките са избягали в дупките си… Но какво беше това пак?… В шкафа зад самия гръб на Мари се зачу странно трополене и тънички гласчета започнаха да се провикват:

— Да ставаме, да ставаме, искаме да се сражаваме — още тази нощ, с цялата мощ, напред след вожда в тъмната нощ!