Ернст Хофман - Приказки

Мари не можа да разбере защо родителите й така се изсмяха и защо носът на апелативния съдия толкова се изчерви, а и той съвсем не се разсмя тъй весело, както по-рано. Сигурно имаше някаква причина.

В дневната стая в дома на медицинския съветник — веднага вляво, щом се влезе в нея — има висок шкаф със стъклени врати. В него децата държаха всички хубави подаръци, които получаваха всяка година. Луиза беше още съвсем мъничка, когато бащата поръча шкафа при един много добър майстор, който му сложи такива невероятно прозрачни стъкла и изобщо изработи всичко тъй майсторски, че всяко нещо в него изглеждаше едва ли не по-излъскано и по-хубаво, отколкото когато се държеше в ръце. На най-горния рафт, недосегаем за Мари и Фриц, седяха майсторските подаръци от кръстника Дроселмайер, веднага под него беше рафтът за книжките с картинки, а двата по-долни рафта бяха предоставени на Мари и Фриц да слагат в тях играчките си, но ставаше така, че Мари подреждаше все най-долния рафт за жилища на куклите си, а Фриц разквартируваше своите войски на по-горния. Така беше и днес, защото, докато Фриц подреди своите хусари горе, Мари сложи долу мамзел Трутхен по-настрана, а настани новата, чудесно пременена кукла в много добре мебелираната стая и се покани при нея на сладки. Казах, че стаята беше много добре мебелирана, и това е вярно, защото аз не зная дали и ти, моя внимателна слушателко Мари, имаш като малката Щалбаум (ти вече знаеш, че и тя като тебе се казва Мари!), да, аз не зная дали и ти имаш като нея такава малка, пъстро тапицирана кушетка, такива прелестни столчета и крайно симпатична чайна масичка, но преди всичко такова чудесно полирано малко легло, на което си почиваха най-хубавите й кукли. Всичко това беше подредено в ъгъла на шкафа, чиито стени бяха облепени с картинки, и ти можеш, разбира се, да си представиш, че в тази стая новата кукла, която, както Мари още същата вечер узна, се казваше мамзел Клерхен, се почувства великолепно.

Вечерта вече напредна, наближи дори полунощ, кръстникът Дроселмайер отдавна си беше отишъл, но децата все още не можеха да се откъснат от стъкления шкаф, колкото и майка им да ги подканваше, че най-после трябва да си легнат.

— Право е — извика накрая Фриц, — горките момчета (той имаше предвид хусарите си) трябва вече да си починат, а докато аз съм тук, никой не смее дори да клюмне, знам си го аз!

И отиде да спи. Но Мари се помоли:

— Остави ме още мъничко, мила мамо, още съвсем мъничко ме остави, аз имам още малко работа и щом я свърша, веднага ще си легна!

Мари беше много послушно и разумно дете, така че майка й спокойно можеше да я остави сама още малко при играчките. Но за да не би Мари, улисана около новата кукла и изобщо около хубавите играчки, да забрави свещите, които горяха край шкафа, майка й угаси всичките, така че остана да гори само лампата, която висеше от тавана в средата на стаята и пръскаше мека, умерена светлина.

— Ела по-скоро да спиш, мила Мари, иначе няма да можеш утре да станеш навреме — извика майката, прибирайки се в спалнята.

Щом Мари остана сама, веднага пристъпи към това, което й бе на сърцето и което, и тя не знаеше защо, не можеше да сподели с майка си. Все още държеше на ръце, завит в кърпичката си, болния лешникотрошач. Сложи го внимателно на масата, полекичка го разви и прегледа раните му. Лешникотрошачът беше много бледен, но така жалостиво-приятелски се усмихваше, че просто сърцето я заболя.

— Ах, лешникотрошачето ми — каза Мари тихо, — не се сърди, че брат ми Фриц ти причини такава болка, той не го направи с лошо намерение. Фриц е станал само малко коравосърдечен от лудешкия си военен живот, иначе е много добро момче, уверявам те. Но сега аз ще се грижа за тебе много старателно, докато станеш пак напълно здрав и щастлив; зъбките ти ще закрепи и рамената ти ще оправи кръстник Дроселмайер. Той разбира от тия неща.

Мари не можа да довърши, защото, щом спомена името на Дроселмайер, приятелят й лешникотрошачът ужасно изкриви лице, от очите му сякаш изскочи искрящо зеленикаво жило. Но в мига, в който Мари щеше да се ужаси, пред нея пак беше жалостиво усмихващото се лице на честния лешникотрошач и тя разбра, че засилената светлина на припламналата поради въздушното течение лампа бе така разкривила лицето на нейния лешникотрошач.

— Какво глупаво момиче трябва да съм, щом така лесно се плаша само при мисълта, че една дървена кукла може да си криви лицето! Все пак аз си обичам моя лешникотрошач, защото е тъй смешен и при това тъй добродушен, затова той трябва да бъде лекуван и гледан, както следва! — при тези думи Мари взе приятеля лешникотрошач на ръце, отиде при стъкления шкаф и каза на новата си кукла: — Много те моля, мамзел Клерхен, отстъпи леглото си на ранения и болен лешникотрошач и се задоволи засега с кушетката. Виж се каква си здрава и силна, иначе щеше ли да имаш такива закръглени тъмночервени бузи, а и колко, дори най-хубави кукли могат да разполагат с такава мека кушетка?