Ернст Хофман - Приказки

— Кръстник Дроселмайер, нека и аз да вляза в твоя замък!

Апелативният съдия му обясни, че това е невъзможно. И беше прав, защото от страна на Фриц беше глупаво да иска да влиза в замък, който и със златните си кули не е толкова висок, колкото него. Фриц също разбра това. След известно време, през което господата и дамите все тъй се разхождаха, децата все тъй танцуваха и смарагдовият господин все поглеждаше от същия прозорец, а кръстник Дроселмайер излизаше пред вратата, Фриц нетърпеливо извика:

— Кръстник Дроселмайер, хайде излез сега от другата врата насреща.

— Това не е възможно, драги Фрицхен — отговори апелативният съдия.

— Е, нека тогава — настоя Фриц, — нека тогава зеленият човек, който само надзърта от прозореца, да почне да се разхожда с другите.

— И това не е възможно — отговори пак съдията.

— Тогава нека излязат децата, искам по-отблизо да ги разгледам.

— Всичко това не е възможно — каза апелативният съдия кисело. — Както е направен механизмът, така трябва и да остане.

— Тъъй ли? — запита Фриц провлечено. — Значи е невъзможно? Слушай тогава, кръстник Дроселмайер, ако твоите наконтени малки човечета в замъка не могат да правят нищо друго, освен все същото, тогава те не са нещо особено и аз не държа много на тях… Друго нещо са моите хусари, те могат да се движат напред-назад, както аз искам, и не седят затворени в някаква къща.

И Фриц изтича при масата с подаръците и накара своя ескадрон да препусне на сребърните коне в тръс, да завие обратно, да атакува със саби и да стреля до насита. Също и Мари тихичко се измъкна, защото скоро и на нея й омръзна да гледа разхождането и танцуването на кукличките в замъка, само че се помъчи това да не се забележи, както с брат й, защото тя беше много възпитано и добро момиченце. Апелативният съдия се обърна доста нервиран към родителите:

— Такива изкусни работи не са за още неразумни деца, аз ще си опаковам замъка.

Но тогава майката отиде при замъка и поиска да й бъде показано вътрешното устройство и чудесният, много майсторски направен, механизъм, който привеждаше в движение малките куклички. Съдията разглоби всичко на части и пак го сглоби. През това време той напълно си възвърна доброто настроение и подари на децата още няколко хубави кафяви мъже и жени със златни лица, ръце и крака. Те бяха от град Торн и миришеха много сладко и приятно на медени питки, което много зарадва Фриц и Мари. Сестра им Луиза облече, както пожела майка им, хубавата рокля, която й бе подарена, и изглеждаше в нея прекрасно, а Мари, когато трябваше и тя да облече своята рокличка, пожела още малко да я погледа, което на драго сърце й бе позволено.

Всъщност Мари не искаше да се отдели от масата с подаръците, защото беше открила нещо незабелязано досега. Когато хусарите на Фриц, които маршируваха до самата елха, се изтеглиха, тя съгледа чудесен мъничък човек, който тихо и скромно стоеше и сякаш спокойно чакаше да дойде и неговият ред. По отношение на ръста му имаше какво да се възрази, защото освен че въздългата, доста дебела горна част на тялото не отговаряше твърде на късите му тънки крачка, но и главата му беше прекалено голяма. Наистина спретнатото му облекло правеше много добро впечатление, то говореше за човек с вкус и образование. Той носеше много хубавичък виолетов хусарски мундир с множество бели шнурове и копченца, също такива панталони и най-хубавите ботушки, които някога са стояли на краката на студент, та дори и на офицер. Те така плътно прилягаха на прелестните крачка, че изглеждаха на тях като нарисувани. Наистина странно беше, че при такова облекло той беше наметнал на гърба си някаква доста тясна, не особено елегантна пелерина, която беше сякаш дървена, а на главата си бе сложил нещо като миньорско кепенце, но Мари си мислеше, че и кръстникът Дроселмайер имаше много лошо палто и ужасна фуражка и все пак беше много мил кръстник. „Впрочем — продължаваше да разсъждава в себе си Мари — кръстникът Дроселмайер дори и да се облече така изящно, както малкият, пак няма да изглежда тъй хубав като него.“ И докато разглеждаше с все по-голям интерес хубавичкия човек, когото от пръв поглед беше обикнала, Мари едва сега забеляза какво добродушие се четеше върху лицето му. Светлозелените му, доста големи изпъкнали очи изразяваха само приветливост и доброжелателство. Много му приличаше също чудесно подстриганата брада от бял памук, защото така още по-добре проличаваше приятната усмивка на аленочервените му устни.