Ернст Хофман - Приказки

— Да излязат на линия резервите! Панталоне, Скарамуш, Барабанчик — къде сте?

Така викаше лешникотрошачът, който се надяваше, че в шкафа ще бъдат сформирани нови военни попълнения. И наистина, няколко кафяви мъже и жени със златни лица, шапки и шлемове дойдоха, но се биеха толкова неумело, че не улучваха никого от неприятелите и дори без малко щяха да свалят кепето на техния пълководец, лешникотрошача. Скоро вражеските стрелци им отхапаха краката, те се катурнаха и на всичко отгоре пребиха и няколко другари по оръжие на лешникотрошача. Сега, плътно обграден от враговете, лешникотрошачът се видя сериозно застрашен. Той се опита да прескочи перваза на шкафа, но краката му бяха твърде къси. Клерхен и Трутхен лежаха в несвяст, не можеха да му помогнат, а хусарите и драгуните весело прескачаха край него в шкафа. Тогава, в крайно отчаяние, той извика:

— Един кон, един кон, цяло царство за един кон!

В този миг двама вражески стрелци го уловиха за дървената наметка и с тържествуващо изцвърчаване от седемте си гърла царят на мишките се втурна към него. Мари не можа повече да издържи.

— О, горкият ми лешникотрошач, горкият ми лешникотрошач! — извика тя, хълцайки, грабна, без да съзнава какво прави, лявата си обувка и с всичката си сила я хвърли в най-гъстата тълпа мишки по посока на техния цар. В този миг сякаш всичко стана на пух и прах, но Мари почувства още по-остра болка в лявата си ръка и падна в безсъзнание на земята.

Когато се пробуди от дълбокия си, подобен на смърт, сън, Мари лежеше в малкото си креватче. Слънцето светеше и чудно искреше през заскрежените стъкла на прозореца. А до самата нея седеше някакъв чужд човек, в когото скоро позна хирурга Венделщерн. Той каза тихо:

— Тя вече се пробуди!

Майка й се приближи и със страх я изгледа изпитателно.

— Ах, мила мамо — прошепна малката Мари, — отидоха ли си вече ужасните мишки и спаси ли се добрият ми лешникотрошач?

— Недей да говориш такива глупости, мила Мари — отвърна майка й, — какво общо имат мишките с лешникотрошача? Ех, ти, лошо дете! Знаеш ли какъв страх и грижи ни причини? Така е, когато децата са неразбрани и не слушат родителите си. Снощи игра с куклите си до късно през нощта. На тебе ти се е доспало и може би някое изскочило мишле, макар че тук няма мишки, те е изплашило; ти си разбила с лакътя си едно стъкло на шкафа и така си се наранила, че господин Венделщерн, който ей сега ти извади от раната останалите в нея стъкла, казва, че ако стъклото ти беше прерязало някоя вена, ръката ти можеше да остане саката или ти да умреш от кръвоизлив. Слава Богу, че посред нощ се събудих и като видях, че толкова късно още те няма, станах и отидох във всекидневната. Ти беше паднала в безсъзнание на земята до самия шкаф и кръвта ти течеше. От уплаха щях без малко и аз да припадна. Ти лежеше, а около тебе бяха разхвърляни много от оловните войничета на Фриц, кукли, натрошени игри и медени човечета, а лешникотрошачката беше върху разкървавената ти ръка и малко по-далеч — лявата ти обувка.

— Ах, мамичко, мамичко — прекъсна я Мари, — виждате ли, това са били следите от голямото сражение между играчките и мишките и затова толкова се изплаших, защото мишките искаха да пленят горкия лешникотрошач, който командваше армията на играчките. Тогава хвърлих обувката си сред мишките и не зная какво е станало по-нататък.

Хирургът Венделщерн смигна на майката и тя каза много нежно на Мари:

— Добре, добре, мило дете, успокой се, всички мишки си отидоха и лешникотрошачката стои здрава и читава в стъкления шкаф.

Сега влезе в стаята и медицинският съветник. Той дълго говори с хирурга Венделщерн, после премери пулса на Мари и тя чу, че ставаше дума за треска от раната. Мари трябваше да остане на легло и да взема лекарства. Това продължи няколко дни, макар че освен известна болка в ръката тя всъщност не се чувстваше нито болна, нито зле. И научи, че лешникотрошачето се спасило живо и здраво от сражението и на нея като насън понякога й се струваше, че то съвсем ясно, макар с много жален глас, й казва: „Мари, скъпа моя, на вас дължа много, но вие можете да сторите за мене и нещо повече.“ Мари напразно мислеше какво би могло да бъде то, нищо не можеше да й дойде наум. Да играе сега Мари не беше в състояние поради наранената си ръка, а поискаше ли да чете или да разглежда книжките с картинки, очите й странно се премрежваха и тя трябваше да се откаже и от тях. Времето течеше много бавно и тя с нетърпение очакваше вечерния здрач, защото тогава майка й сядаше до леглото й и започваше да й чете и разказва чудесни неща. И веднъж, тъкмо когато майка й беше завършила чудесната приказка за принц Факардин, вратата се отвори и кръстникът Дроселмайер влезе с думите: