Ернст Хофман - Приказки

— Хе-хе! — отвърна старата. — Недей да ми се надуваш толкова! Ти настъпи по лицата моите синчета, ти ми изгори носа, но аз все пак те обичам, обеснико, защото иначе беше мило момче, а и моята щерка също те обича. Но няма да излезеш от шишето, ако не ти помогна. Аз не мога да стигна до тебе, но моята сватя, мишката, която живее точно над теб на тавана, ще прегризе на две дъската, на която си сложен, тогава ти ще полетиш надолу, аз ще те уловя в престилката си, за да не си разбиеш нослето, за да си запазиш загладено личицето, и веднага ще те отнеса при мамзел Вероника, за която трябва да се ожениш, щом станеш придворен съветник.

— Махни се от мен, изчадие на сатаната — извика разярен студентът Анселмус, — само твоето адско изкуство ме подтикна към кощунството, което сега изкупвам. Но ще изтърпя всичко, защото само тук мога да бъда, само тук, където милата Серпентина ме обгражда с любов и утеха! И слушай, стара вещице, и вече не се надявай! Отсега нататък ще се противопоставям на твоята сила, обичам навеки само Серпентина и вече не искам да стана придворен съветник, не искам да виждам Вероника, която ме подмамва чрез теб към зло! Ако зелената змия не стане моя, ще умра от копнеж и мъка! Махни се, махни се, противно изчадие!

Тогава старата се изсмя така, че стаята екна, и свирепо извика:

— Стой тук тогава и пукни, но време е аз да се залавям за работа, че тук имам да върша и друго.

И отхвърли от себе си черната пелерина и остана отвратително гола, сетне се разтича като бясна из стаята, така че дебелите фолианти 13 13 Книга с голям формат. — Б.пр. наоколо започнаха да падат на пода, тя късаше пергаментови листи от тях, събираше ги бързо на раздърпани вързопи и като ги трупаше върху себе си, скоро се облече с нещо като пъстра люспеста броня. Изпускащ искри, от мастилницата на масата изскочи черният котарак, изврещя и се хвърли към старата, която кресна ликуваща и изчезна с него през вратата. Анселмус забеляза, че те се затичаха към синята стая, и скоро дочу от далечината някакво съскане, бучене, птичките в градината се разпищяха, папагалът изфъфли гърлено:

— Спасявай, спасявай, разбойници, кражба!

В същия миг старата се втурна в стаята със златната делва в ръце, като отвратително се кривеше и викаше:

— Сполучихме, сполучихме! Синко, убий зелената змия, хайде, синко, убий я!

На Анселмус се стори, че чува дълбоко стенание — че чува гласа на Серпентина. Тогава го обзе ужас и отчаяние. Събра всичките си сили, напрегна цялата си енергия, нервите и жилите му щяха сякаш да се пръснат, той заудря кристала, чу се рязък звук и архивариусът застана на прага — във великолепния си халат от дамаска.

— Ехей! Разбойници такива, бесовски призраци, дяволски магии — я елате насам, я елате!

Тогава черните коси на вещицата настръхнаха, пламтящите й зачервени очи блеснаха от адски огън, тя стисна острите зъби на зиналата си паст и изсъска:

— Парни, парни го — църни, църни го!

И се кискаше, и врещеше, и се гавреше, притискаше златната делва здраво към себе си и хвърляше от нея шепи бляскава пръст върху архивариуса, но щом пръстта докосваше халата, тя се превръщаше в цветя и падаше на земята. Тогава лилиите от халата припламнаха и се разгоряха и архивариусът започна да хвърля пламтящите лилии върху вещицата, която зави от болки, но заподскача високо, затръска пергаментовата си броня и лилиите угаснаха и се разпаднаха на пепел.

— Парни, парни го, момчето ми! — крещеше старата.

Тогава котаракът скочи и се хвърли, фучейки срещу застаналия на вратата архивариус, но сивият папагал разпери криле, налетя върху котарака, впи кривия си клюн в тила му, от разкъсания му врат бликна огнена кръв и гласът на Серпентина извика:

— Спасен, спасен е!

Но старата скочи побесняла, захвърли делвата зад себе си и се спусна с вдигнати костеливи юмруци към архивариуса, за да го сграбчи с ноктите си, ала той свали бързо халата си и го запрати по старата. Тогава от пергаментовите листи засъскаха искри, забушуваха пращящи сини пламъци, старата се затъркаля с вой по земята, като се мъчеше да загребе колкото може повече пръст от делвата и да откъсне повече пергаментови листа от книгата, за да гаси с тях буйните пламъци. И наистина, когато успяваше да струпа пръст или листа върху себе си, огънят гаснеше. Но тогава от архивариуса върху старата избликнаха съскащи лъчи.

— Хайде, смело напред — за победата на саламандъра! — ехтеше гласът на архивариуса из цялата стая и хиляди светкавици обградиха в огнен кръг кряскащата старица. Със съскане и ръмжене котаракът и папагалът налитаха в яростна борба един срещу друг. Най-после папагалът събори със здравите си криле котарака на земята, сграбчи го с острите си нокти, така че в смъртния си ужас котаракът страшно измяука и изръмжа, а папагалът започна да кълве с кривия си клюн пламтящите му очи, докато от очните кухини не заблика огнена пяна.