Ернст Хофман - Приказки

Когато на другия ден мина по обед през градината на архивариуса Линдхорст, Анселмус не можа да се начуди как всичко това е могло да му изглежда по-рано странно и чудесно. Сега не виждаше нищо друго, освен цветя в саксии — всевъзможни мушката, мирти в качета и други подобни. Вместо пъстрите блестящи птички, които по-рано го бяха дразнили, този път подхвръкваха само няколко обикновени врабчета, които, щом го видяха, вдигнаха страшно неприятна и съвсем неразбираема врява. И синята стая му се стори съвсем друга, той не можеше да разбере как яркият син цвят и неестествено златистите палмови стволове с безформените си листа са могли, макар само за миг, да му харесат.

Архивариусът го погледна с особена иронична усмивка и попита:

— Как ви се видя снощи пуншът, драги Анселмус?

— Ах, сигурно папагалът ви го е… — започна крайно засрамен студентът, но млъкна, защото се сети, че навярно и появата на папагала е била измама на опиянените сетива.

— Ами че и аз бях в компанията ви — вметна архивариусът Линдхорст, — не ме ли видяхте? Но при лудориите, на които се бяхте отдали, без малко щях да пострадам, защото бях още в супника, когато регистраторът Хеербранд го грабна, за да го запокити към тавана, така че трябваше бързо да се скрия в лулата на гимназиалния директор. Е, довиждане, господин Анселмус! Продължавайте прилежно нататък, аз ще ви платя талера и за пропуснатия вчерашен ден, защото така съвестно ми работихте досега.

„Как може тоя архивариус да измисля такива налудничави неща“ — каза си студентът Анселмус и седна да преписва манускрипта, който архивариусът Линдхорст, както обикновено, му беше разгънал на масата. Но върху пергаментовия свитък сега той видя толкова много странно преплетени чертички и завъртулки, които така объркваха погледа, че не оставяха нито една точка, където очите да си починат, и на студента му се стори невъзможно да прерисува всичко това. Дори като поразгледа целия пергамент, той му заприлича на прошарен от странни жилки мрамор или по-скоро на покрит тук-там с лишеи камък. Въпреки това студентът Анселмус реши да се опита да направи каквото му бе възможно и потопи спокойно перото, но мастилото не искаше да тече. Той тръсна нетърпеливо писеца и — о, ужас! — една голяма капка падна върху разтворения оригинал. Съскайки и фучейки, от петното изскочи синя мълния и с гръм пресече стаята до самия таван. Гъст пушек нахлу откъм стените, листата на палмите зашумяха като при буря, святкащи базилиски 11 11 Фантастично гущероподобно животно. — Б.пр. се застрелкаха от тях към избухналия долу пожар, като раздухваха пламъците, така че огънят с пращене заобиколи Анселмус отвсякъде. Златистите стъбла на палмите се превърнаха в огромни змии, те заблъскаха с оглушително звънтене една о друга ужасните си глави и обвиха люспестите си тела около Анселмус.

— Безумецо! Понеси наказанието си за извършеното от теб дръзко кощунство! — прогърмя страшният глас на появилия се с корона на глава като ослепителен лъч сред пламъците саламандър и виещите се под него змии започнаха да бълват водопади от огън върху Анселмус. На него му се стори, че огнената стихия около тялото му се сгъстява и се превръща в леденостудена маса. И докато ръцете и краката му все повече се свиваха и вкочаняваха, той загуби съзнание. Когато дойде на себе си, не можеше вече нито да се мръдне, нито да се помести, чувстваше се заобиколен от нещо блестящо, о което веднага се сблъскваше, щом направеше опит да раздвижи, макар само ръката си. Ах! — той се намираше в добре запушено стъклено шише на полицата в библиотеката на архивариуса Линдхорст.

С право мога да се съмнявам, благосклонни читателю, че ти някога си седял затворен в стъклено шише, освен ако някой ярък мъчителен сън не те е накарал да изпиташ това колкото фантастично, толкова и ужасно състояние. Ако случаят е такъв, ще почувстваш нещастието на горкия студент Анселмус твърде осезаемо. Но ако ти дори не си и сънувал подобно нещо, то представи си за миг по моя и на Анселмус молба, че се намираш в такъв кристален затвор… Ти си плътно обграден от ослепителен блясък, всички предмети около теб ти изглеждат осветени и обкръжени от лъчистите цветове на дъгата, всичко трепти, витае и кънти в неопределена светлина, плуваш неподвижен като в твърд, заледен етер, който така те смазва с тежестта си, че духът напразно опитва своята власт над мъртвото тяло. Неимоверно бреме все повече и повече притиска гърдите ти, всяко вдъхване все повече и повече изчерпва малкото въздух, който едва те облъхва в тясното пространство, пулсиращите ти жили се надуват до пръсване, пронизва те ужасен страх, всяка твоя фибра се гърчи разкривена в борба със смъртта. Съжали се, благосклонни читателю, над студента Анселмус, подложен на такива неописуеми мъки в своя стъклен затвор. Той имаше чувството, като че и смъртта не би могла да го избави, защото щом той се пробуди при изгрев-слънце от продължителния припадък, в който беше изпаднал от прекомерното си страдание, мъките му започнаха отново: не можеше да мръдне ни крак, ни ръка, мислите му се блъскаха в стъклените стени, оглушавайки го с дисхармоничен звън, и вместо словата, които съкровеният дух иначе му говореше, той чуваше в себе си само глухото бучене на безумието. Тогава в отчаянието си извика: