Ернст Хофман - Приказки

— Странен старец е тоя архивариус Линдхорст, никой не може да го разбере. Хайде, за негово здраве, дайте да се чукнем, господин Анселмус!

Тогава студентът Анселмус се изтръгна от замечтаността си и като се чукна с регистратора Хеербранд, каза:

— То се дължи на това, уважаеми господин регистраторе, че архивариусът Линдхорст е всъщност един саламандър, който в гнева си опустоши градината на духовния княз Фосфорус, защото зелената змия му се изплъзна.

— Как, какво? — запита директорът Паулман.

— Да — продължи студентът Анселмус, — затова той трябва да бъде днес кралски архивариус и да се оправя в Дрезден с трите си дъщери. Те обаче са само три малки златни змийчета, които се припичат на слънце из бъзовите храсти и примамват като сирени младежите.

— Господин Анселмус, господин Анселмус — извика директорът Паулман, — с ума ли сте си? За Бога, какви ги приказвате все такива едни — ни врели, ни кипели?

— Прав е той — намеси се регистраторът Хеербранд, — този архивариус е един проклет саламандър, който вади такива искри от пръстите си, че може да ви прогори дупка на палтото като със запалена прахан. Да, да, прав си, приятелче Анселмус, и който каже противното, е мой враг!

При тези думи регистраторът Хеербранд така силно удари с юмрук по масата, че чашите издрънчаха.

— Регистраторе! Какво ви прихваща? — извика разсърден гимназиалният директор. — Господин студиозус, господин студиозус, какви ги забърквате пак?

— Ах! — рече студентът. — Вие сте чисто и просто един бухал, господин директоре, фризирате перуки!

— Как? Аз да съм бухал? Аз да съм фризьор? — изкрещя гневно директорът. — Господине, вие сте луд, да, луд!

— Но дъртата ще му стъпи на врата — извика регистраторът Хеербранд.

— Вярно, дъртата владее сили — прекъсна го студентът Анселмус, — макар че е от долен произход, защото нейният татко е само снопче перушина, а нейната майчица — нищо и никакво кръмно цвекло, но сили тя черпи главно от всевъзможни враждебни на хората твари — от всякакви отровни гадини, с които е заобиколена.

— Това е отвратителна клевета — извика Вероника с пламнали от гняв очи, — старата Лиза е една мъдра жена и черният котарак не е никаква враждебна твар, ами образован младеж с добри маниери и неин пръв братовчед.

— А може ли той да изяде някой саламандър, без да си опърли мустаците и да пукне? — рече регистраторът Хеербранд.

— Не, не! — извика студентът Анселмус. — Никога няма да може той да направи това. А зелената змия ме обича, защото съм с детска душа и погледнах в очите на Серпентина.

— Котаракът ще й ги издраска — викна Вероника.

— Саламандърът, саламандърът ще победи всички — изрева крайно разярен директорът Паулман. — Но нима съм в някоя лудница? Нима и аз съм луд? Какви щуротии дърдоря?

При тези думи директорът Паулман скочи, дръпна перуката от главата си и я запокити към тавана, смачканите къдрици просто изохкаха и разпадайки се на съставните си части, поръсиха с пудра цялата стая. Тогава студентът Анселмус и регистраторът Хеербранд дограбиха супника с остатъка от пунша и чашите и с радостни, ликуващи крясъци започнаха да ги хвърлят към тавана, така че стъкла се разхвърчаха на всички страни.

— Да живее саламандърът, да пукне, да пукне дъртата, строшете металното огледало, изкълвете очите на котарака, птиченца, птиченца из въздуха — ехеу, ехеу — евое — саламандър!

Така викаха и крещяха и тримата като побеснели. Плачейки неудържимо, Френцхен изскочи от стаята, а Вероника хленчеше от жалост и мъка, легнала на канапето. В този миг вратата се отвори, всичко изведнъж утихна и в стаята влезе дребно човече в сиви дрехи. Лицето му имаше необикновено важно изражение, особено биеха на очи гърбавият му нос и големите очила. Освен това имаше странна перука, която приличаше по-скоро на птича качулка.

— Е, хайде, добър вечер на всички — изрече някак гърлено смешното човече, — както виждам, тук е и господин студиозус Анселмус? Имате много поздрави от господин архивариуса Линдхорст. Днес той напразно очакваше господин Анселмус, но утре много моли да не се пропуска обичайният час.

След това Важното човече излезе от стаята и всички видяха, че то беше всъщност един сив папагал. Директорът Паулман и регистраторът Хеербранд избухнаха във весел смях, Вероника продължаваше да стене, разкъсвана от неизразима мъка, а студентът Анселмус, потресен до дъното на душата си, сякаш обезумя. Без да съзнава какво прави, той изтича от стаята и хукна по улиците. Машинално намери жилището си — своята стаичка. Наскоро след това, спокойна и засмяна, при него влезе Вероника и го попита защо в пияно състояние я е изплашил така, дано отсега нататък вече се пази при работата си у архивариуса Линдхорст от нови илюзии. „Лека нощ, лека нощ, мили ми приятелю“ — прошепна тихичко Вероника, докосвайки с целувка устните му. Анселмус поиска да я вземе в прегръдката си, но съновидението бе вече изчезнало и той се пробуди бодър и укрепнал. Сега и той вече трябваше от сърце да се засмее на лудориите си, предизвикани от въздействието на пунша, ала докато мислеше за Вероника, усещаше някакво особено приятно чувство. „Само на нея го дължа — каза си той, — че се освободих от глупавите си химери. Наистина, аз не бях много по-различен от смахнатия, който си мислел, че е от стъкло, или от онзи, който не излизал от стаята си, защото го било страх да не го изкълват кокошките, тъй като си въобразявал, че е ечемичено зърно. Но веднъж само да стана придворен съветник, веднага ще се оженя за мадмоазел Паулман и ще бъда щастлив.“