Ернст Хофман - Приказки

И без да чака отговор от директора и придворния съветник, макар че думите бяха видимо вече на устните им, Вероника продължи:

— Уверявам ви, драги татко, че аз от сърце бях обикнала Анселмус и когато регистраторът Хеербранд, който сега е вече придворен съветник, ви уверяваше, че от Анселмус сигурно ще излезе нещо, реших, че той и никой друг трябва да стане мой мъж. Но струваше ми се, че някакви чужди враждебни същества искат да ми го отнемат, затова прибягнах до помощта на старата Лиза, която в миналото ми беше бавачка, а сега е станала много мъдра жена и голяма магьосница. Тя ми обеща, че ще ми помогне, ще предаде Анселмус напълно в ръцете ми. И в равноденствената нощ ние излязохме на един кръстопът, тя призова адските духове и с помощта на черния й котарак успяхме да направим едно малко металическо огледало, в което, като отправех мислите си към Анселмус, трябваше само да погледна, за да овладея ума и сърцето му. Но сега искрено съжалявам, че направих всичко това, и вече се отказвам от всякакви сатанински изкуства. Саламандърът победи старата Лиза, аз чувах нейния вой, но никаква помощ не беше възможна. Щом папагалът я изяде като кръмно цвекло, моето метално огледалце се строши със страшен трясък.

Вероника извади строшеното огледалце и една своя къдрица от работната си кутийка и като ги подаде на придворния съветник Хеербранд, продължи:

— Ето, вземете, мили придворен съветнико, парчетата от огледалото и ги хвърлете още тази нощ в дванайсет часа от моста на Елба във водата, и то тъкмо там, където е кръстът, на това място реката не е замръзнала, а къдрицата запазете на верните си гърди. Аз още веднъж се отричам от всички сатанински изкуства и пожелавам от сърце щастие на Анселмус, тъй като сега той е свързан със зелената змия, която е много по-хубава и по-богата от мен. А вас, любезни придворен съветнико, аз ще обичам и уважавам като добра и честна жена!

— Ах, Боже мой, Боже мой — извика директорът Паулман, — та тя е луда, тя е луда, тя никога не ще може да стане госпожа придворна съветничка, тя е луда!

— Ни най-малко — прекъсна го придворният съветник Хеербранд. — Зная, разбира се, че мамзел Вероника е хранила някои чувства към досадния Анселмус, и твърде възможно е в момент на известна възбуда да се е обърнала към някаква мъдра жена, която, както ми се струва, не ще да е била никоя друга, а гледачката на кафе и карти при Езерните порти, сиреч старата Рауерица. Разбира се, не може да се отрече, че има и тайни изкуства, които упражняват твърде голямо враждебно влияние върху хората, за това споменават и старите автори, но онова, което мамзел Вероника каза за победата на саламандъра и за зелената змия, е, то се знае, само поетична алегория, нещо като поема, в която тя възпява окончателната си раздяла със студента.

— Сметнете го за каквото щете, драги придворен съветнико! — прекъсна го Вероника. — Сметнете го за един твърде глупав сън.

— Далеч съм от тази мисъл — отвърна придворният съветник Хеербранд, — защото много добре зная, че Анселмус също е обладан от тайни сили, които го подтикват към какви ли не налудничави прояви.

Директорът Паулман повече не можа да изтърпи и избухна:

— Стига, стига, за Бога! Пак ли ни прихваща нещо от проклетия пунш, или лудостта на Анселмус се отразява и върху нас? Господин придворен съветник, какви са тия приказки, които чувам от вас? Впрочем аз мисля, че любовта е, която ви обърква ума, но в брака това скоро ще мине, иначе бих се страхувал, че и вас обзема, уважаеми придворен съветнико, известно безумие, и щях да се опасявам за поколението, което би могло да наследи недъга на родителите… Както и да е, аз ви давам бащината си благословия за честитото ви свързване и ви позволявам да се целунете като годеник и годеница.

Това стана веднага и формалният годеж беше сключен преди още сложената на масата супа да изстине. И няколко седмици по-късно госпожа придворната съветничка Хеербранд седеше вече действително, както го бе виждала преди това във въображението си, в еркера на една хубава къща на Новото пазарище и гледаше усмихнато надолу към елегантните господа, които, минавайки, я заглеждаха през лорнетите си и говореха:

— Божествена жена е тази придворна съветничка Хеербранд.

Как чувствах дълбоко в душата си висшето щастие на студента Анселмус, който, свързан в съкровената си същност с милата Серпентина, бе заживял в дивното тайнствено царство, открил своята истинска родина, към която изпълнената му с неясни предчувствия гръд тъй дълго беше копняла! Но напразни оставаха всичките ми усилия да ти загатна поне донякъде, благосклонни читателю, за всички блаженства, на които Анселмус се радваше. С крайна неудовлетвореност трябваше да установя безсилието на всеки мой израз. Чувствах се скован от нищожността на жалкото всекидневие, просто се разболях от мъчително недоволство, блуждаех и се лутах като в сън — с една дума, изпаднах в състоянието на студента Анселмус, което вече ти описах, благосклонни читателю, по време на четвъртото си бдение. Топях се от мъка, когато преглеждах написаното през единайсетте свои бдения — все неща, които бях донякъде стъкмил, — и вече мислех, че няма да успея да добавя и дванайсетото като завършващ сградата камък, защото колкото пъти и да сядах през нощта, за да приключа наченатото, някакви коварни духове (твърде възможно е да бяха роднини, може би първи братовчеди на убитата вещица) изведнъж сякаш изправяха пред мен нещо като гладко полиран метал, където веднага съглеждах отражението на моето аз — бледо, неотспало и меланхолично като регистратора Хеербранд след историята с пунша. Тогава захвърлях перото и побързвах да си легна, та да видя поне насън щастливия Анселмус и милата Серпентина. Така изминаха доста дни, когато съвсем неочаквано получих от архивариуса Линдхорст едно писъмце, което гласеше: