Уилям Уортън: Отбой в полунощ

Тъй че сега ни преместиха в Арденските гори, за да си починем и да чакаме попълнения. Това се смята за сектор, където никога нищо не се случва — един вид аристократична вила, фронтова база за поправяне на грима, отпускане на нервите и общо освежаване.

Не съм сигурен дали самият аз мога да се възстановя. През цялото време треперя от страх и сън не ме хваща — дори когато съм дневален. Вече имах два пристъпа на плач, но никой не ми обърна внимание, макар да им се навирах в очите. Влачех се след Мел Гордън, нашият неофициален отдельонен лекар и психиатър, хленчих, но той дори не ме забеляза. Никой не ще вече да гледа.

Най-голямата ми непосредствена беда е, че съм направо исторически случай на стомашно-чревни заболявания. Добре поне, че носим зелено бельо.

Докторите тук ме смятат за пристрастен към давиловите капки и не ми дават повече. Вчера ходих чак до старата ми рота, за да измоля две дози от Бренър, фелдшера на трети взвод.

На отиване кензах пет пъти, а на връщане — само три, така че трябва да е помогнало. Ям почти само сухар и сирене, но червата ми са така свити от страх, че не могат да храносмилат. Дето ме направиха командир (посран отдир) може би е една от най-непрактичните шеги на войната.

С тази весела мисъл завършвам нашия кратък инструктаж и се унасям в нещо, което тия дни минава за сън; до мен хърка Майката.

Сутринта лейтенант Уеър дръпва края на платнището; страниците ги няма; Шутзър ги е взел, надявам се.

— Сержант Нот, майор Лав ни вика в палатката на Втори щабен. Ти хапни, а аз ще мина пак в девет нула нула.

Изчаква, за да се увери, че съм буден, после се омита. Отпускам се по гръб и се мъча да измисля някоя подходяща, но не мръсна дума, за да изразя чувствата си. Още не съм се разсънил достатъчно. Не ми идва наум нищо друго, освен „мамицата ви“. Отчето казва, че ако вземем да мислим с техния език, значи вътрешно се поддаваме. Приемам, че е така; вътрешно съм се поддал. Може би тъкмо затова ме направиха отдельонен. Може би затова имам и разстройство; омърсен съм отвътре.

Но тази сутрин не съм чак толкова зле. Дори успявам да се наведа, за да завържа ботите си, без да добия чувството, че притискам в корема си мехур, пълен с помия.

Докато се обличам, като се гърча в кучешката колибка, стараейки се да не събудя Уилкинс, би трябвало да ви дам някои обяснения за името си: още малко инструктаж. Фамилията ми е Нот 2 2 Не (англ.). — Б.пр. . Родителите ми са искали да ме кръстят Бил или Били, но понеже няма светия Бил или Били, нарекли ме Уилям. Твърдят, че било нарочно.

До трето отделение в училище бях Уил Нот 3 3 Не ще (англ.). — Б.пр. . Научих се да живея с това име — моето тайно мъченичество. Така че бях почти готов да го изтърпя и в армията — ща не ща (Ха-ха!), — но не бях подготвен за тая сбирщина от зарегистрирани умници и шегаджии, наречена разузнавателен взвод. Те решиха, че прякорът ми трябва да бъде Уон’т 4 4 Won’t (англ.) — съкращение на will not — разговорна форма на „не ще“. — Б.пр. или Уонт 5 5 Написана без апостроф, думата означава свикнал, склонен. — Б.пр. , оспорван беше само правописът.

През целия курс на основна бойна подготовка споровете се развихряха. Водачът на групата за апострофа беше Макс Луис. Той твърдеше, че аз съм бил по природа радикал, смутител на реда и адвокат на цялото караулно, който не ще да върши, каквото го карат. Мел Гордън пък възглавяваше групата за слятото писане и твърдеше, че съм бил крайно любезен, склонен да правя всичко, което поискат от мен.

Нарекоха се „апострофисти“ и „антиапострофисти“ Отец Мънди казва, че тия неща били в ръцете на всевишния.

Така че сега всички ми викат Уонт и работата зависи от мен. Впрочем всички, освен Макс, който до последния момент, преди да загине, ме наричаше „У-О-Н-апостроф-Т“.

Вече съм облечен и изпълзявам от палатката с мешка и канче в ръка. Виждам, че Майка Уилкинс пак ми е измил канчето. Какво ли оставя на жена си да върши вкъщи? Разказах ви тия глупости за името си преди малко, за да ви дам представа за онова въртене на колелцата, което може да продължи безкрайно, когато твърде много умствен заряд е събран на твърде малко място. Нашето отделение е адски силно по разсъждаването, не толкова по разузнаването. Ние сме просто една дружина чоплещи в нищото езуитски софисти — талмудисти, които непрекъснато усъвършенстват една безкрайна игра на стъклени перли.

Решавам да рискувам страхотно, като изям едни редовни бъркани яйца с наденица. Но знам, че не бива и да вкусвам кафето. Действа ми като рициново масло. Не съм сигурен дали се дължи на самото кафе или на това, че все го пия със страх, но дори мирисът, вкусът, усещането за кафе ме прави нервен, разтреперва ме, по-точно кара ме да се насирам от страх. Днес също.