Чък Паланюк - Оцелелият

Убих брат си.

Убих брат й.

Адам Брансън.

Тревър Холис.

Дръжте ме далеч от братята си, ако съм въоръжен с телефонна слушалка или с камък.

Фертилити пъха ръка в чантата, провесена през рамото й, и казва:

— Искаш ли червени бонбонки?

Протягам ръцете си, покрити със засъхнала кръв.

— Приемам го за „не“.

Тя поглежда през рамо към бездейното такси и му махва. През прозореца на шофьора се подава ръка и махва в отговор.

На мен Фертилити казва:

— Позволи ми да обобщя. Адам и Тревър до голяма степен се самоубиха.

Обяснява ми, че брат й се е самоубил, защото животът не му поднасял нито изненади, нито приключения. Бил смъртно болен. Умирал от скука. Единствената останала загадка била смъртта.

Адам искал да умре, защото знаел, че както е обучен, не може да бъде нищо друго освен кридиш. Убил оцелелите членове на култа, понеже знаел, че робското общество не може да създаде ново общество от свободни хора. Като Мойсей, който развеждал израелските племена из пустинята, докато се сменило цяло поколение, Адам искал да се спася, но без робското си съзнание.

Фертилити казва:

— Не си убил брат ми. Не си убил и брат си. По-скоро си съучастник в самоубийство.

От чантата, преметната през рамото й, тя изважда цветя, истински цветя, малък букет от рози и карамфили. Червени рози и бели карамфили, завързани заедно.

— Пито-платено — казва тя и прикляка да ги остави върху списанията, под които е погребан Адам.

— Ето ти още един символ. — Тя ме поглежда отдолу, както е клекнала. — Тези цветя ще повехнат след няколко часа. Птиците ще ги нацвъкат. Димът ще ги усмърди, а утре булдозерите сигурно ще ги стъпчат, но сега са толкова красиви.

Тя е толкова вежлива и деликатна.

— Да — казва. — Знам.

Фертилити се изправя и ме хваща за чиста част от ръката, и ме повежда към таксито.

— По-късно ще изпадаме в униние, когато не ми струва толкова скъпо — казва тя.

По пътя към таксито тя ми разказва, че цялата нация роптае как съм съсипал Суперкупата. Няма начин да пътуваме със самолет или с автобус, докъдето и да било. Вестниците ме наричали Антихриста. Кридишкия масов убиец. Стоките на корпорация „Тендър Брансън“ ударили рекордни цени, но не по логичните причини. Големите световни религии — католици, юдеи, баптисти и прочее — повтаряли в един глас: „Казвахме ви“.

Преди да влезем в таксито, аз скривам окървавените си ръце в джобовете. Пистолетът залепва за показалеца ми.

Фертилити отваря задната врата и ме настанява вътре. После заобикаля от другата страна и сяда до мен.

Усмихва се на шофьора в огледалото за обратно виждане и казва:

— Обратно в Гранд Айлънд, предполагам.

На касовия апарат пише: седемстотин и осемдесет долара.

Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане и отбелязва:

— Мама ти изхвърли любимото мръснишко списание, а? Това място край няма. Изгубиш ли нещо, забрави да го намериш тук.

Фертилити прошепва:

— Не му обръщай внимание.

Шофьорът е алкохолик, прошепва ми тя. Планира да му плати с чек, защото след два дни ще умре в катастрофа. Няма да успее да осребри чека.

Слънцето се издига по небосклона и сянката на циментовата колона се смалява с всяка изминала минута.

Питам я как е рибката ми.

— О, господи! — казва тя. — Рибката ти.

Таксито подскача и се движи обратно към външния свят.

Вече нищо не може да ми причини болка, но не искам да чувам това.

— Рибката ти… Много съжалявам — отговаря Фертилити. — Рибката ти умря.

Рибка номер шестстотин четирийсет и едно.

Питам я дали е изпитала болка.

Фертилити отвръща:

— Не мисля.

Питам я дали е забравила да я нахрани.

— Не.

Тогава какво стана, питам я.

Фертилити казва:

— Не знам. Един ден просто я открих мъртва.

Съвсем безпричинно.

Без подтекст.

Не било символичен жест.

Просто умряла.

Беше си една проклета, нищо и никаква рибка, но тази рибка беше всичко, което имах.

Любима рибка.

И след всичко, което се случи, би трябвало да го приема лесно.

Безценна рибка.

Ала, седнал тук, в таксито, стиснал пистолета, пъхнал ръце в джобовете, аз се разплаквам.

В Гранд Айлънд имахме невръстен син, страдащ от лупус, та останахме няколко дни в тамошния „Дом Роналд Макдоналд“.

После се качихме в половин „Горско имение“, запътило се на запад. Състоеше се само от четири спални и нищо друго, та спяхме отделно с две спални помежду ни.

В Денвър имахме момиченце, болно от полиомиелит, та да отседнем пак в „Дом Роналд Макдоналд“, да се нахраним и да не усещаме как светът се движи под нас, докато спим. В „Дом Роналд Макдоналд“ се налагаше да делим една стая, но с две легла.