Чък Паланюк - Оцелелият

Крещя името му.

В каква посока е тръгнал, не мога да кажа.

Викам го.

Където и да стъпя, списанията ми предлагат сексапилни момичета.

Любителки на надарени мъже.

Устни, гърди и чудовищни клитори.

Хлипането долита от всички страни.

Адам Брансън, викам.

Но виждам само „Мъжки анални приключения“.

И момичета, които обичат момичета.

И бисексуални секспартита.

Зад мен колата ни експлодира.

Циментовата колона, сива и изправена над нас, лумва в пламъци от едната страна и в светлината на пожара виждам Адам, коленичил на няколко метра. Закрил лице с длани, той се поклаща напред-назад и хлипа.

Кръвта се стича от ръцете му, облива лицето му и покритите му с бял талк гърди и когато понечвам да отдръпна дланите му, той изпищява:

— Недей!

Адам крещи:

— Това е моето наказание!

Крясъците му се превръщат в смях и той разтваря ръце да ми покаже.

Миниатюрните крака на статуетката за автомобилни табла „Тендър Брансън“ стърчат от кървавата каша, където някъде е било лявото му око.

Адам пищи и се смее:

— Това е моето наказание!

Останалото от статуетката е вклинено не знам докъде.

Номерът, казвам, е да не се паникьосваме.

Трябва ни лекар.

Черният дим от горящата ни кола се стели над нас. Без кола двайсетте хиляди акра край нас са пусти и огромни.

Адам се строполява ничком, после се претъркулва по гръб и се взира сляпо в небето — през статуетката в едното му око и през кръвта в другото. Моли ме:

— Не ме оставяй тук.

Казвам му, че никъде няма да ходя.

Той казва:

— Не ги оставяй да ме арестуват за масово убийство.

Казвам, че аз не съм възнасял никого на Небето.

Задъхано и хрипливо, Адам казва:

— Трябва да ме възнесеш.

Ще отида да потърся помощ.

— Трябва да ме възнесеш!

Ще му доведа лекар. И добър адвокат. Ще пледираме невменяемост. Обучили са го в Църквата също като мен. Правел е това, което през целия му живот са го подготвяли да направи.

— Знаеш ли — преглъща Адам, — знаеш ли какво се случва на мъжете в затвора? Знаеш какво се случва. Не позволявай да ми се случи.

На списанието до нас пише: „Взлом през задния вход“.

Няма да го пратя на Небето.

— Тогава ме обезобрази — казва Адам. — Направи ме толкова грозен, че никой да не ме поиска.

В списанието пише: „Анална фиксация“.

Как, питам.

— Намери камък — казва Адам. — Намери нещо твърдо под тази помия. Камък. Рови!

Легнал по гръб, той дърпа с две ръце пластмасовите крака на статуетката. Дъхът му спира при всяко завъртане и дръпване.

Аз ровя с две ръце. През хора, опрели слабини до лица, слабини до задници, задници до лица, аз копая дупка.

Изкопал съм ров колкото гроб, когато стигам до пръст — кридишкия църковен двор, свещена земя, — и вдигам камък колкото юмрука ми.

С една ръка Адам държи статуетката, оплескана с кръв, по-дяволска от всякога. С другата ръка опипва земята до себе си и покрива обезобразеното си лице с отворено списание. Списанието показва как мъж и жена се съвкупляват и под него брат ми казва:

— Намери камък и ме удари по лицето.

Не мога.

— Няма да те оставя да ме убиеш — казва Адам.

Не му вярвам.

— Ще ми осигуриш по-добър живот. В твоите ръце съм — изрича брат ми изпод списанието. — Ако искаш да ми спасиш живота, първо направи това.

Адам казва:

— Откажеш ли ми, щом тръгнеш, ще пропълзя нанякъде, ще се скрия и ще умра.

Претеглям камъка с ръка.

Питам го ще ми каже ли кога да спра.

— Ще ти кажа кога е достатъчно.

Обещава ли?

— Обещавам.

Вдигам камъка и сянката му пада върху хората, които правят секс върху лицето на Адам.

И го спускам.

Камъкът потъва навътре.

— Пак! — казва Адам. — По-силно.

И аз удрям.

И камъкът потъва още по-надолу.

— Пак!

И аз удрям.

— Пак!

И аз удрям.

Списанието подгизва от кръв, съвкупляващите се хора стават червени и после морави.

— Пак! — казва Адам.

Думите му долитат осакатени, защото устата и носът му вече не са същите.

И аз налагам с камъка ръцете и краката, и лицата на мъжа и жената.

— Пак.

И аз удрям, докато камъкът става лепкав от кръв, докато списанието се прокъсва по средата. Докато ръцете ми стават лепкавочервени.

После спирам.

Адам?

Посягам да вдигна списанието, но то се разпада. Толкова е подгизнало.

Ръката на Адам, стиснала статуетката, се отпуска и кървавата статуетка се търкулва в гроба, който изкопах, за да намеря твърда почва.

Адам, питам.

Вятърът довява дим върху двама ни.