Чък Паланюк - Оцелелият

— Сексът не е страшно и ужасно нещо — казва Адам.

По радиото аз казвам: Най-добре да загърбя миналото и да продължа напред.

Пред нас има точка, където дърветата край пътя секват и няма нищо отвъд тях. Слънцето е горе и ни настига, а напред в далечината няма нищо освен пустош.

Мярва се табела с надпис: „Добре дошли в Сметище за деликатни материали «Тендър Брансън».“

И сме у дома.

Отвъд табелата долината се простира до хоризонта, гола, осеяна с отпадъци и сива, ако не броим яркожълтите булдозери, паркирани и смълчани, понеже е неделя.

Няма нито едно дърво.

Няма нито една птица.

Единственото разнообразие в пейзажа е високата циментова колона в центъра на долината. Квадратната сива колона от цимент се издига от мястото, където се е възправял кридишкият молитвен дом с всички мъртъвци в него. Преди десет години. По земята около нас се стелят снимки на мъже с жени, жени с жени, мъже с мъже, мъже с жени, с животни и уреди.

Адам не продумва.

По радиото аз казвам: Сега моят живот е изпълнен с обич и радост.

По радиото аз казвам: Очаквам с нетърпение да се оженя за жената, избрана за мен в кампанията „Битие“.

По радиото аз казвам: С помощта на последователите си ще угася копнежа за секс, който е завладял света.

Пътят от края на долината към циментовия пилон в центъра е дълъг и изровен. От двете ни страни еротични играчки, списания, гумени вагини и френски вибратори се трупат на тлеещи купчини, а димът от тези купчини се носи като задушлива мръснобяла мъгла над пътя.

Пред нас пилонът нараства ли нараства, изгубва се понякога сред дима от горяща порнография, но след миг се възправя застрашително отново.

По радиото аз казвам: Целият ми живот се продава в най-близката до вас книжарница.

По радиото аз казвам: С Божията помощ ще отвърна света от желанието за секс.

Адам изключва радиото и казва:

— Напуснах долината в нощта, когато разбрах какво причиняват старейшините на Тендъровците и Бидитата.

Пушекът се стеле над шосето. Влиза в колата и в дробовете ни, лютив и изгарящ очите.

Със сълзи, стичащи се по лицето ми, казвам: Нищо не ни причиняваха.

— Признай си — закашля се Адам.

Колоната се появява отново. По-близо.

Няма какво да признавам.

Пушекът скрива всичко.

Тогава Адам го казва:

— Караха ви да гледате.

Не виждам нищо, но продължавам да карам.

— В нощта, когато жена ми раждаше първото ни дете — казва Адам, а димът оставя черна диря по лицето му там, където се стичат сълзите, — старейшините събраха всички Тендъровци и Бидита от колонията и ги накараха да гледат. Съпругата ми пищеше точно както й бяха казали. Тя пищеше, а старейшините проповядваха и виеха как сексът се наказва със смърт. Тя пищеше, а те представяха раждането като най-болезненото преживяване. Тя пищеше и бебето умря. Нашето дете. Тя пищеше и умря.

Първите две жертви на Възнасянето.

Същата нощ Адам напуснал църковната колония и се обадил по телефона.

— Старейшините ви караха да гледате винаги когато някоя жена раждаше — казва Адам.

Движим се с около четирийсет километра в час, но някъде напред, изгубена в дима, е гигантската циментова колона на църковния мемориал.

Онемял съм, но продължавам да дишам.

— И, естествено, никой от вас не би пожелал секс. Не бихте пожелали за нищо на света, защото всеки път, когато майка ни раждаше — казва Адам, — те ви караха да седите там и да гледате. Понеже за вас сексът е само грях и болка и майка ни, сгърчена и пищяща.

И тогава той го каза.

Димът е толкова гъст, че не виждам дори Адам.

Той каза:

— Сега сексът сигурно ти изглежда само като мъчение.

Изплюва камъчето и толкоз.

„Истина. Ароматът“.

И в този миг димът се разнася.

И ние се блъскаме право в циментовата колона.

В началото няма нищо освен прах. Фин бял талк се стели във въздуха, смесен с дим.

Прах и дим се вият във въздуха.

Единственият звук е от нещо, което изтича от двигателя — масло, антифриз, бензин.

Докато Адам започва да пищи.

Прахта е от въздушните възглавници, предпазили ни в момента на сблъсъка. Сега въздушните възглавници лежат смачкани и празни върху автомобилното табло и докато прахът се сляга, Адам пищи и се държи за лицето. Кръвта, стичаща се между пръстите му, изглежда черна на фона на белия талк, посипал всичко наоколо. Закрил с една ръка лицето си, той отваря вратата на колата с другата и олюлявайки се, излиза сред пустошта.

После димът около нас го поглъща. Той се препъва върху голите тела, върху купчини хора, запечатани как се съвкупляват навеки и аз крещя след него.