Чък Паланюк - Оцелелият

— Трябва да изхвърля теб през тази врата.

Мярва се табела с надпис: „Небраска 98 мили“.

И усмивка, бавна и зловеща, прорязва лицето на Адам. Той се олюлява към отворената врата и надвиква воя на нощния вятър:

— Фертилити Холис! — крещи. — Благодаря ти!

Към тъмнината, отломките, натрошеното стъкло и всички останки в мрака зад нас Адам извиква:

— Няма да забравя какво ми разказа, че трябва да се случи!

В нощта, преди да се приберем у дома, аз разказвам на по-големия си брат всичко, което помня за кридишката църковна колония.

В църковната колония отглеждахме всичко, което ядяхме. Пшеницата, яйцата, овцете и кравите. Помня как се грижехме за съвършените овощни градини и как ловяхме лъскави разноцветни пъстърви в реката.

Намираме се на задната веранда на едно „Кастилско имение“, което прекосява Небраска с над сто километра в час по междущатска магистрала 80. По всички стени на „Кастилското имение“ има аплици от шлифован кристал. Всички декоративни елементи в банята са позлатени, но няма вода и ток. Всичко е красиво, но нищо не върши работа.

— Няма електричество и течаща вода — казва Адам. — Точно както когато бяхме малки.

Седим на задната веранда, а краката ни висят от ръба и асфалтът пробягва под тях. Смрадливите дизелови изпарения от камиона прииждат към нас.

В кридишката църковна колония, разказвам на Адам, хората живееха просто и щастливо. Бяхме упорити и горди хора. Въздухът и водата ни бяха чисти. Дните ни бяха благотворни. Нощите — безупречни. Така го помня.

Затова не искам да се върна.

Там ще е само сметището за деликатни материали „Тендър Брансън“. Първо на първо, не искам да виждам складираната години наред порнография от цялата страна, стоварена да гние там. Агентът ми показваше разписките. Тонове мръсотия, всеки месец камиони, самосвали и товарни вагони докарваха мръсотия, за да я заровят булдозерите на три стъпки дълбочина върху всичките двайсет хиляди акра.

Не искам да го виждам. Не искам Адам да го вижда, но пистолетът е у него, а Фертилити я няма да ми каже дали е зареден или не. Освен това съм свикнал да ми казват какво да правя. Къде да ходя. Как да постъпвам.

Новата ми работа е да следвам Адам.

И така, ние се връщаме в църковната колония. В Гранд Айлънд ще откраднем кола, казва Адам. Ще стигнем долината по изгрев-слънце, предсказва Адам. Остават ни само няколко часа път. Ще се приберем у дома в неделя сутринта.

И двамата се вглеждаме в мрака зад нас и във всичко, което сме изгубили досега. Адам казва:

— Какво друго помниш?

Всичко в църковната колония блестеше от чистота. Пътищата бяха винаги в изправност. Летата бяха дълги и меки. През десетина дни валеше дъжд. Помня, че зимите бяха спокойни и ведри. Помня как отсявахме слънчогледови семена. Помня как цепехме дърва.

Адам пита:

— Помниш ли жена ми?

Не.

— Не беше кой знае какво — казва той. Ръцете му стискат пистолета в скута му, иначе нямаше да седя тук. — Беше Биди Глийсън. Щяхме да сме много щастливи заедно.

Но някой се обадил в полицията и предизвикал разследването.

— Щяхме да си отгледаме дузина деца и да припечелваме добре — казва Адам.

Но областният шериф пристигнал и изискал документите на всяко дете.

— Щяхме да остареем в тази ферма и всяка година щеше да е като предишната.

Но ФБР започнало разследване.

— Някой ден и двамата щяхме да станем църковни старейшини — казва Адам.

Но настъпило Възнасянето.

— Но настъпи Възнасянето.

Помня колко спокоен и ведър беше животът в църковната долина. Кравите и кокошките се разхождаха на свобода. Прането се сушеше по просторите в дворовете. Помня миризмата на сено в плевнята. На всеки перваз изстиваха ябълкови пайове. Помня, че животът беше съвършен.

Адам ме поглежда и поклаща глава.

— Какъв глупак си! — казва.

В тъмното Адам изглежда така, както щях да изглеждам аз, ако целият този хаос никога не беше ми се случвал, Фертилити би казала, че Адам е контролното ми „аз“. Ако не бяха ме кръстили и не бяха ме изпратили във външния свят, ако не бях станал известен и непропорционално раздут, това щях да съм аз с искрените сини очи и чистата руса коса на Адам. Раменете ми щяха да са изопнати и с нормални размери. Поддържаните ми ръце с безцветен лак на ноктите щяха да са неговите силни ръце. Напуканите ми устни щяха да са като неговите. Гърбът ми щеше да е изправен. Сърцето ми щеше да е неговото сърце.

Адам вперва поглед в мрака и казва: