Чък Паланюк - Оцелелият

— Нямаш пари — казва Фертилити.

Известен съм.

— Издирват те за масово убийство.

Трябва да ми купят диуретици.

— На следващата спирка — обещава Фертилити — ще ти взема разредено двойно кафе.

Не е достатъчно.

Да го премислим пак, казвам. В затвора ще има спортни уреди. Ще имам време на открито под слънцето. Сигурно имат столове за коремни преси. Нищо чудно да успея да си набавя някоя спринцовка от черния пазар. Просто ме пусни, казвам. Отвори тази врата.

— След като се вразумиш.

ИСКАМ ДА ОТИДА В ЗАТВОРА!

— В затвора има електрически стол.

Готов съм да рискувам.

— Може да те убият.

Нищо. Искам да съм център на внимание. Още веднъж.

— О, да, в затвора ще си център на внимание.

Искам овлажняващ крем. Искам да ме снимат. Не съм като обикновените хора. За да оцелея, трябва да ме интервюират непрекъснато. Липсват ми естествената ми среда, телевизионният екран. Искам да обикалям свободно, да подписвам книги.

— Ще те оставя засега — казва Фертилити през вратата. — Почини си.

Мразя да съм смъртен.

— Представи си го като „Моята прекрасна лейди“ или „Пигмалион“, само че наопаки.

Събуждам се, вие ми се свят и Фертилити седи на ръба на леглото и втрива евтин овлажняващ крем в гърдите и ръцете ми.

— Добре дошъл отново — казва тя. — Помислихме, че няма да се справиш.

Къде съм?

Тя се озърта:

— В „Брястово шато“ със стандартна мебелировка. Безшевен линолеум в кухнята, матово винилово покритие в двете бани. Вместо тапети има лесна за почистване десенирана пластмасова ламперия. Тази тук е издържана в синьо-зелена морска гама.

Не, прошепвам, в коя точка на света?

Фертилити казва:

— Знаех, че имаш предвид това.

Край прозореца пробягва табела с надпис: „Кръгово движение напред“.

Стаята около нас е по-различна, отколкото си спомням. Тапет с танцуващи слончета обхожда ръбовете на стените под тавана. Леглото ми има балдахин с бели фабрични дантелени завеси, завързани с розови сатенени панделки. Бели решетъчни капаци обрамчват прозорците. С Фертилити се отразяваме в сърцевидно огледало на стената.

Какво стана с „Мезон Елеганс“, питам.

— Оттогава сменихме две къщи — казва Фертилити. — Сега сме в Канзас. В половин „Брястово шато“ с четири спални. Последният писък на модата в сглобяемите къщи.

Значи е хубава?

— Адам казва, че е най-добрата — отвръща тя и приглажда завивките ми. — Върви със спално бельо в еднакъв десен, а съдовете в бюфета в трапезарията са в тон с бледоморавото канапе и бледоморавите фотьойли в дневната. Дори хавлиите в банята са бледоморави. Само дето няма кухня. Не и в тази половина. Но съм сигурна, че където и да е, кухнята е бледоморава.

Къде е Адам, питам.

— Спи.

Не се е разтревожил за мен?

— Обясних му какво ще стане — казва Фертилити. — Всъщност е много щастлив.

Завесите на балдахина танцуват и се люлеят в ритъма на къщата.

Пред прозореца минава табела с надпис: „Внимание“.

Мразя, че Фертилити знае всичко.

Тя отбелязва:

— Знам колко мразиш, че знам всичко.

Питам я дали знае, че съм убил брат й.

Ето колко лесно истината излиза наяве. Предсмъртната ми изповед.

— Знам, че си говорил с него в нощта, когато е умрял — казва тя. — Но Тревър се самоуби.

И не съм му бил любовник.

— Знам.

И аз бях гласът от горещата линия, на който говореше мръсни думички.

— Знам.

Тя разтрива шепичка лосион за тяло между дланите си и после масажира раменете ми.

— Тревър се обади на фалшивата ти гореща линия, защото търсеше нещо изненадващо. Аз те набелязах по същата причина.

Със затворени очи я питам знае ли как ще приключи всичко това.

— Дългосрочно или краткосрочно? — пита тя.

И двете.

— Дългосрочно — казва тя — всички ще умрем. После телата ни ще изгният. Нищо изненадващо. Краткосрочно ще заживеем щастливо.

Нима?

— Да — казва тя. — Не се притеснявай.

Поглеждам застаряващото си лице в огледалото.

Край прозореца прелита табела с надпис: „Шофирайте внимателно, за да живеете“.

Край прозореца прелита табела с надпис: „Скоростта се отчита с радар“.

Край прозореца прелита табела с надпис: „Включените фарове са сигурност“.

Фертилити казва:

— Защо не се отпуснеш? Остави животът да се случва.

Питам я какво има предвид — бедствията, болката, нещастията? Да ги оставя да се случват?

— И радостта — казва тя. — И безметежността, и щастието, и покоят. — Изрежда всички крила на Колумбийския мемориален мавзолей. — Не си длъжен да контролираш всичко. Неспособен си да контролираш всичко.