Чък Паланюк - Оцелелият

Точно в този момент автобусът отбива към тротоара и шегобиецът се изправя между седалките и се отправя към вратата. Седим като на скамейки в църква, а пътеката между тях разполовява автобуса. Мъжът чака на опашката за слизане, широките му панталони са от кафява вълна, каквито само оцелял би надянал в такава жега. Църковните униформени тиранти кръстосват гърба му. Кафявото вълнено сако е преметнато през ръката му. Той пристъпва между седалките, поспира за миг, докато другите слизат, обръща се и докосва ръба на сламената си шапка. Познавам го отнякъде, но е толкова отдавна. Мирише на пот, на вълна и на фермерска слама.

Не помня откъде го познавам. Помня гласа му. Гласът му, само гласът му над рамото ми, в телефонната слушалка.

„Нека склопим очи, изпълнили делото си.“

Лицето му е това, което виждам в огледалото.

Неволно произнасям името му.

Адам. Адам Брансън.

Шегобиецът казва:

— Познавам ли те отнякъде?

Не, отвръщам аз.

Слизащите се придвижват няколко стъпки, отнасят го напред и той казва:

— Не отраснахме ли заедно?

Не, отвръщам аз.

Застанал пред вратата на автобуса, той вика:

— Не си ли мой брат?

Не, крещя аз.

И той изчезва.

Евангелие от Лука, Двайсет и втора глава, трийсет и четвърти стих: „… не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Ме познаваш“.

Автобусът се влива в потока от коли.

Единственият начин да опиша този човек е „грозен“. Особняк. Възпълен. Неудачник. Жалък в най-добрия случай. Жертва. Моят брат, по-голям от мен с три минути. Член на култа Кридиш.

Според психологическите наръчници езикът на тялото на Фертилити издава колко е вбесена от смеха ми. Краката й са кръстосани и в коленете, и в глезените. Взира се през прозореца, все едно минаваме през различно място.

Според дневния ми график в този момент трябва да лъскам с восък пода в трапезарията. Да почистя водосточните тръби. Да измия петното върху алеята пред къщата, където работя. Да обеля белите аспержи за вечеря.

Не бива да съм на среща с прекрасната и разгневена Фертилити Холис, дори да съм убил брат й и тя да си пада по моя телефонен глас през нощта, но да не ме търпи до себе си.

Истината е, че няма никакво значение какво правя. Какво правят всички оцелели. Според убежденията, с които сме отрасли, ние сме порочни, зли и нечисти.

Въздухът, който се движи към центъра на града с нашия автобус, е горещ и плътен, примесен с ярко слънце и изгорели газове. Край нас прелитат цветя, вкоренени в земята, рози, които трябва да излъчват аромат, червени, жълти, оранжеви рози разтварят чашки по целия път. Напразно. Автомобилите по шестте платна се движат неумолимо като поточна линия.

Всичко, което извършваме приживе, е погрешно.

Усещането е, че не владееш положението. Усещането е, че ни пренасят.

Не пътуваме. По-скоро ни придвижват. По-скоро просто чакаме. Въпрос на време.

Неспособен съм да направя нещо добро, а брат ми е някъде там, решен да ме убие.

Сградите в центъра на града започват да се сгъстяват край тротоара. Потокът от коли забавя темпо, Фертилити вдига ръка да дръпне шнурчето. Дзън. И автобусът спира да ни свали пред търговски център. Изкуствени мъже и жени позират наконтени зад витрините. Усмихват се. Смеят се. Преструват се, че се забавляват. Знам точно как се чувстват.

Нося само панталонки и риза на шотландско каре, но те принадлежат на човека, за когото работя. Цяла сутрин стоях на горния етаж и пробвах различни комбинации от дрехи. После притичвах долу, където социалната асистентка забърсваше праха по лампионите, да я питам как й се струва.

Над входа на търговския център има голям часовник и Фертилити го поглежда. Казва ми:

— Побързай. Трябва да стигнем преди, два часа.

Улавя дланта ми с удивително студената си ръка — студена и суха дори в жегата — и ние минаваме през вратата и попадаме в климатизирания първи етаж с купища стока, изложена по щандовете или заключена зад стъклени витрини.

— Трябва да се качим на петия етаж — казва тя и ръката й се сключва силно и настойчиво върху моята.

Щурмуваме ескалаторите. Втори етаж — за мъжете. Трети етаж — за децата. Четвърти етаж — за младежи. Пети етаж — за жени.

Записана музика се носи от отворите в тавана. Ча-ча-ча. Две бавни стъпки и три бързи. Кръстосана стъпка и завъртане под ръка. Фертилити ме научи.

Не си представях така срещата. Дрехи по етажерки и по закачалки. Наоколо се разхождат продавачки, облечени наистина стилно, и питат дали могат да помогнат. Виждал съм всичко това и преди.