Чък Паланюк - Оцелелият

Трябваше да разпознаваме растения. Петна. Насекоми. Да поправяме обикновени уреди. Да пишем покани с красив почерк.

Досещахме се за изпитите от това, което учехме в училище. Други сведения получавахме от синове, които не бяха много умни. Понякога бащите издаваха вътрешна информация, за да се представим по-добре и да получим по-хубава работа вместо доживотна мизерия. Приятелите споделяха и после научаваха всички.

Никой не искаше да злепостави семейството си. И никой не искаше да чисти азбест до края на дните си.

Църковните старейшини ти показват къде да застанеш и да разчетеш диаграма в далечния край на залата.

Дават ти игла и конец и засичат за колко време зашиваш скъсано копче.

Разбирахме за каква работа в порочния външен свят ни готвят по това, с което старейшините ни заплашваха или вдъхновяваха. За да ни поощрят да се трудим по-усърдно, ни разказваха за чудесна кариера в градини, по-големи, отколкото можем да си представим от тази част на Рая. Някои работели в палати, толкова големи, та забравяш, че си вътре. Тези градини се наричали увеселителни паркове. А палатите — хотели.

За да учим още по-усърдно, ни разказваха за работници, които ден след ден изпомпват помийни ями и пръскат отрови. Почистват азбест. Толкова ужасна била тази работа, казваха ни, че ще ни се прииска да си плюем на петите и да посрещнем смъртта по средата на пътя.

Имало толкова отегчителна работа, че хората се осакатявали нарочно, за да не могат да я вършат.

Така запомняхме всяка минута от последната си година в църковната колония.

„Книга на Еклесиаста“, Десета глава, осемнайсети стих: „От леност ще нависне потонът, и кога се скръстят ръце, къщата ще прокапе.“

„Плач Иеремиев“, Пета глава, пети стих: „Бият ни по врата, работим — и отдих за нас няма.“

За да не се подвиват краищата на бекона, охладете го няколко минути във фризера и после го изпържете.

Намажете филето с ледено кубче, за да не се нацепи при печене.

За да изглежда дантелата като колосана, гладете я между листове восъчна хартия.

Учехме неуморно. Запомняхме милиони факти. Запаметихме половината от Стария Завет.

Мислехме, че поумняване.

Всъщност изглупявахме.

От всичките дребни факти, които наизустявахме, не ни оставаше време да мислим. Никой от нас не се замисляше що за живот ще е да чистиш след някой непознат ден след ден. Да миеш чинии от сутрин до вечер. Да храниш чужди деца. Да косиш морави. По цял ден. Да боядисваш къщи. Година след година. Да гладиш чаршафи.

Завинаги.

Работа без край.

Толкова се вълнувахме да издържим успешно изпитите, че не поглеждахме отвъд нощта на кръщението.

Толкова ни измъчваха най-ужасните ни страхове — смачкване на жаби с голи ръце, ядене на червеи, отрови, азбест, че дори не се замисляхме колко отегчителен ще е животът дори да успеем да получим добра работа.

Миене на чинии. Завинаги.

Лъскане на сребро. Завинаги.

Косене на морава.

Отначало.

В нощта преди кръщението моят брат Адам ме изведе на задната веранда на семейната ни къща и ме подстрига. Всяко друго семейство в църковната колония със седемнайсетгодишен син го подстригваше по същия начин.

В порочния външен свят наричат този процес стандартизация.

Брат ми каза да не се усмихвам, а да стоя с изправени рамене и да отговарям ясно на всички въпроси.

Във външния свят го наричат маркетинг.

Мама събираше дрехите ми в чанта. Тази нощ всички се преструвахме, че спим.

Във външния свят, каза брат ми, има грехове, които църквата не познава достатъчно, та да ги забрани. Изгарях от нетърпение.

На другата нощ беше кръщението и всичките ни очаквания се оправдаха. И нищо повече. Точно когато се подготвяхме да си отсечем кутрето и кутрето на сина до нас, нищо не се случи. Опипаха ни отвътре, претеглиха ни, изпитаха ни за Библията и за домашната работа и ни казаха да се обличаме.

Взехме си чантите с дрехи и тръгнахме от дома за богослужения към камиона, който чакаше отвън.

Камионът потегли към порочния външен свят и към нощта и нито един от хората, които познавахме, нямаше да ни види отново.

Нямаше да разберем какви оценки са ни поставили.

Дори да знаехме, че сме се представили добре, усещането нямаше да трае дълго.

Работните ни места вече ни очакваха.

Опазил ни Бог да се отегчим и да поискаме повече.

Църковната доктрина повеляваше, че животът ни е посветен на една и съща работа. На една и съща самота. Нищо няма да се промени. Всеки ден едно и също. Това е успехът. Това е наградата.