Чък Паланюк - Оцелелият

Всяко обаждане ме изпълва с радост и ужас, защото може да е или социалната асистентка, или убиецът.

Протегната ръка или отказ.

Положителна и отрицателна нагласа да вдигнеш слушалката.

В разгара на паниката Фертилити се обажда и казва:

— Пак съм аз. Цяла седмица мисля за теб. Исках да те питам дали е против правилата да се срещнем. Много ми се иска да те видя.

Заслушан за стъпки, очаквайки сянка да падне върху процеждащата се светлина под прага, аз повдигам щорите да проверя дали няма някой на аварийното стълбище. Питам я какво става с приятеля й. Нямаха ли среща днес?

— О, той ли? Да, видях го.

И?

— Мирише на женски парфюм и лак за коса — казва Фертилити. — Недоумявам какво е намирал брат ми у него.

Парфюмът и лакът за коса са от пръсканото на розите, но не мога да й го обясня.

— По ноктите му има излющен червен лак.

Беше боя от листата на розите.

— И е ужасен танцьор.

Безсмислено е да ме убиват в този момент.

— Зъбите му са странни. Не точно проядени, но криви и дребни.

Ножът, пробол сърцето ми, е закъснял.

— И ръцете му са груби и малки като на маймуна.

Убият ли ме сега, ще усетя пролетен полъх.

— Това значи, че има малък кренвирш.

Ако Фертилити не млъкне, социалната ми асистентка ще има един клиент по-малко утре сутринта.

— И е пълен — казва Фертилити. — Не е чак шопар, но е прекалено дебел за моя вкус.

В случай че навън дебне снайперист, вдигам щорите и изправям в цял ръст дебелото си маймунско тяло пред прозореца. Има ли някой с пушка, моля? Простреляйте ме незабавно. Право в тлъстото ми голямо сърце. Право в миниатюрния ми кренвирш.

— Не е като теб — казва Фертилити.

О, ще се изненада, ако разбере колко си приличаме.

— Ти си толкова загадъчен.

Питам я — ако може да промени едно-единствено нещо в онзи мъж от мавзолея, какво ще избере.

— Да ме остави на мира — отвръща тя. — Иде ми да го убия.

Е, не е единствената. Влизай, разполагай се. Запази си ред на опашката.

— Забрави го — казва тя приглушено. — Обадих се да ти смъкна напрежението. Кажи ми какво искаш да направя. Поискай нещо ужасно.

Късметът чука на вратата.

Това е другата част от големия ми план.

Ще горя в ада за това, но й казвам — онзи мъж, дето не го харесваш, искам да го накараш да види звезди посред бял ден и да ми разкажеш какво е било.

— Няма начин. За нищо за света — отсича тя.

Тогава прекъсвам връзката.

— Чакай — казва тя. — Ами ако ти се обадя и те излъжа? Ако си съчиня всичко. Няма да разбереш.

Не, отговарям. Ще разбера. Ще позная.

— За нищо на света няма да спя с тази откачалка.

Ами ако само го целуне?

Фертилити казва не.

Ами ако просто излязат на среща? Някой следобед. Може пък извън гробницата да изглежда по-добре. Да го заведе на пикник. Да се позабавляват.

— Ще те видя ли тогава? — пита Фертилити. Несъмнено.

Слънцето ме събужда свит до печката, стиснал касапски нож. Както се чувствам сега, идеята да ме убият не изглежда толкова лоша. Гърбът ме боли. Очите ми са като цепки, прорязани с бръснач. Обличам се и отивам на работа.

Сядам на последната седалка в автобуса, за да не седне зад мен някой с нож, с отровна стреличка или с гарота от струна на пиано.

Познатата кола на социалната асистентка е на алеята пред къщата, в която работя. По моравата се разхождат няколко най-обикновени червени птички. Небето е обичайно синьо. Нищо не изглежда нередно.

В къщата социалната асистентка лази на четири крака и търка пода на кухнята с белина и амоняк, толкова наситени, че въздухът край нея се дипли от токсини, които просълзяват очите ми.

— Не възразяваш, нали? — казва тя, без да спира да търка. — Беше в дневния ти график. Пристигнах рано-рано.

Белина плюс амоняк е равно на смъртоносен газ хлорин.

През рукналите по бузите ми сълзи я питам получила ли е съобщенията ми.

Тя диша предимно през цигарата си. Изпаренията явно не я смущават.

— Не, обадих се в офиса, че съм болна — казва. — Чистенето създава такова чувство за удовлетворение! Сварих кафе и изпекох кексчета. Защо не се поотпуснеш?

Питам я не иска ли да изслуша терзанията ми. Да си води бележки? Казвам й, че убиецът се обади снощи. Да спре да търка пода, да стане и да информира полицията? Как не!

— Не се безпокой — казва тя и потапя четката в кофата с вода за изплакване. — Снощи самоубийствата отбелязаха пик. Затова не събрах сили да отида в офиса.

След нейното търкане никой няма да успее да почисти пода. Изтриете ли лъскавия слой на балатума с киселина, сте прецакани. Приключите ли, подът ще е целият в пори, които ще задържат мръсотията. Опазил ме Бог да й го кажа. Смята, че се справя прекрасно.