Чък Паланюк - Оцелелият

Действай! Самоубий се!

Любим син. Любяща дъщеря. Всеотдаен приятел.

Дръпни спусъка.

Възвишена душа.

Ето ме. Време е за мъст. Предизвиквам те.

Ела и ме вземи.

Искам да ме гонят зомбита, зажаднели за плът.

Искам да мина край мраморната плоча над някоя крипта и да чуя как нещо дращи и се гърчи вътре. Нощем притискам ухо към студения мрамор и чакам. Именно за това съм тук.

Екземпляр номер 786, записвам в бележника, има стебло от шапкарска мрежа, увито в зелен памук. Листата са от по-ситна мрежа.

Не че съм луд или нещо подобно, просто търся някакво доказателство, че смъртта не е краят. Дори подивели зомбита да ме сграбчат някоя нощ в някоя тъмна галерия, дори да ме разкъсат на парчета, това поне няма да е абсолютният край. Звучи обнадеждаващо.

Доказва, че съществува някаква форма на живот след смъртта и следователно ще умра щастлив. Затова чакам. Наблюдавам. Ослушвам се. Притискам ухо към всяка студена крипта. Записвам — „никакво движение в крипта 7896“.

Никакво движение в крипта 7897.

Никакво движение в крипта 7898.

Записвам — „екземпляр номер 45 е бяла роза от бакелит“. Най-старата синтетична пластмаса, бакелитът е изобретен през 1907 година, когато един химик загрял смес от фенол и формалдехид. В езика на викторианската култура бялата роза означава тишина.

Денят, в който срещам момичето, е най-добрият за документиране на нови цветя. Това е денят след Деня в памет на мъртвите, когато тълпите са се разотишли и ще се върнат чак след година. Безлюдно е, когато за пръв път виждам момичето, което се надявам да е мъртво.

След Деня в памет на мъртвите разсилният идва с контейнер за отпадъци на колелца и събира всички живи цветя. Цветарите наричат най-нискокачествените цветя „погребални букети“.

С разсилния сме се засичали, но никога не сме разговаряли. Човекът в синята униформа ме хвана веднъж, когато притисках ухо към една крипта. Кръгчето на фенера ме освети, но дори тогава той само извърна очи. Хванал обувката си, аз удрях с тока по стената: „Ехо!“ В морзов код питах: „Чува ли ме някой?“

Проблемът с погребалните букети е, че изглеждат добре само един ден. На другия започват да гният. Тоест цветята клюмват в бронзовите вази, монтирани до всяка крипта, висят потъмнели и повехнали, вонливите им сокове капят върху мраморния под и се съсирват в мухъл, и е твърде лесно да си представиш какво се случва на любимия, запечатан вътре.

След Деня в памет на мъртвите разсилният изхвърля цветята. Вехнещите цветя.

Непокътната остава новата реколта от изкуствени божури, толкова подгизнали от пурпурна боя, че копринените им чашки чернеят. Тази година има и парфюмирани пластмасови орхидеи. Струва си риска да откраднеш дългите изящни лиани от бяла и синя изкуствена коприна.

Най-старите екземпляри са изработени от шифон, дантела, кадифе, жоржет, крепон и бели сатенени панделки. Ръцете ми са пълни с кученца, сладък грах и салвия. Ружи, вечерничета и незабравки. Изкуствени и красиви, но твърди и остри, тазгодишните нови цветя са напръскани с чисти капчици от полиестерна роса.

Тази година това момиче носи с един ден закъснение безличен букет от полиестерни лалета и анемонии — класически викториански букет на скръбта и смъртта, на болката и самотата — а в далечния край на западната галерия, на шестия етаж в крило „Блаженство“, аз стоя върху своята стълба, водя си записки в полевия бележник и я наблюдавам.

Цветето пред мен е екземпляр номер 237 — следвоенна хризантема от изкуствена коприна. Следвоенна, защото през Втората световна война е нямало достатъчно коприна, нито пък изкуствена коприна и тел, та да правят изкуствени цветя. Военните цветя са от картон или от оризова хартия и дори в постоянните сухи двайсет градуса в Колумбийския мемориален комплекс тези цветя вече са се превърнали в прах.

През мен е крипта номер 678, Тревър Холис, на двайсет и четири, споминал се преди майка си, баща си и сестра си. Най-скъп. Любим син. Помним те с обич. Последната ми жертва. Открих го.

Крипта номер 678 е на редицата високо над пода на галерията. Единственият начин да погледнеш отблизо е или със стълба, или с асансьора за ковчези, и дори от върха на стълбата, две стъпала над безопасната височина, аз съзирам нещо различно в момичето. Нещо европейско. Нещо недохранено. Не че препоръчителната дневна дажба от храна и слънце са критерий за красота по северноамериканските стандарти. Има нещо восъчно в ръцете и краката й, които стърчат възбели от роклята. Представям си я зад телена мрежа. И у мен се надига отчаяна надежда, че може да е мъртва. Така се чувствам, когато гледам стари филми вкъщи и вампирите и зомбитата се надигат от гроба, жадни за човешка плът. Изпитвам същата отчаяна надежда при вида на лакомите немъртви и си мисля: „Моля те, моля те, моля те.“