Чък Паланюк - Оцелелият

Не получаваш най-отбраното, нямаш право на паркинг за инвалиди, но веднъж седмично за един час получаваш социална асистентка. Всеки вторник моята идва в къщата, където работя, с безличната си служебна кола, с професионалното си съчувствие, с папките с историите на подопечните си и с километража, който отмерва разстоянието между визитите на разните й клиенти. Тази седмица има двайсет и четирима. Миналата бяха двайсет и шест.

Всеки вторник идва и ме изслушва.

Всяка седмица аз я питам колко оцелели остават в страната.

Тя е в кухнята с чаша дайкири и тортила-чипс. Обувките й са свалени и платнената й чанта с папки е върху кухненската маса между нас. Тя сваля кламера и прелиства формулярите със седмичната справка за клиентите, за да извади моята най-отгоре. Прокарва пръст по колонка от цифри и казва:

— Сто петдесет и седем оцелели. В цялата страна.

Започва да попълва датата и поглежда часовника, за да впише часа в седмичния ми формуляр. Обръща формуляра към мен, за да го прочета, и ми го подава да се подпиша в долния край. Това доказва, че е била тук. Че сме говорили. Споделяли сме. Подала ми е химикалка. Разтворили сме сърцата си. Чуй ме, излекувай ме, спаси ме, повярвай ми. Няма да й припишат вината, ако си прережа гърлото, след като си тръгне.

Докато се подписвам, ме пита:

— Познаваше ли жената, която работеше в голямата сиво-кафява къща надолу по улицата?

Не. Да. Така де, знам за кого говори.

— Едра жена. Дълга руса коса на плитка — казва социалната ми асистентка. — Е, преди две нощи излезе от списъка. Обесила се е с кабел.

Социалната асистентка поглежда ноктите си — първо с пръсти, свити към дланите, после с широко разперени пръсти. Започва да рови в платнената си чанта и изважда шишенце със светлочервен лак.

— Е — казва тя, — отдъхнах си. Не я харесвах.

Аз й подавам формуляра и питам:

— Някой друг?

— Един градинар — отговаря.

Разклаща до ухото си светлочервеното шишенце с издължен бял капак. С другата си ръка прелиства формулярите и открива един. Обръща го към мен да видя тазседмичната справка за клиент номер 134, подпечатана с огромна червена дума „ОСВОБОДЕН“. Следва датата.

Печатът е наследство от болнична програма. В някоя друга програма „ОСВОБОДЕН“ е означавало, че пациентът е изписан. Сега означава, че е мъртъв. Никой не искал да поръчва печат с надпис „МЪРТЪВ“. Асистентката ми го каза преди няколко години, когато самоубийствата започнаха отново. Пръст си и в пръст ще се върнеш. Пепел си и в пепел ще се превърнеш. Така се рециклират нещата.

— Изпил е някакъв хербицид — казва тя. Ръцете й въртят капачката: Въртят я. Въртят я, докато кокалчетата й побеляват. — Тези хора са се заинатили да ме изложат.

Чуква шишенцето в ръба на масата и пак се опитва да го отвори.

— Ето — подава ми го през масата. — Отвори ми го, моля те.

Отвинтвам капачката, няма проблем, и й връщам шишенцето.

— Познаваше ли ги? — пита тя.

Ами… не. Не ги познавах. Знам кои са, но не ги помня отпреди. Не ги помнех от детството си, но през последните години ги бях виждал в квартала. Още носеха старото задължително църковно облекло. Мъжът носеше широки панталони с тиранти и ризи с дълъг ръкав, закопчани догоре дори в най-горещите летни дни. Жената беше с безлична бежова рокля, с каквито ходеха жените в църковната колония. Още си слагаше боне. Мъжът не сваляше широкополата шапка — сламена лете, от черен филц зиме.

Да. Добре де. Виждал съм ги. Набиваха се в очи.

— Когато ги видя — пита социалната асистентка, прокарвайки четчицата, червено върху червено, по дължината на всеки нокът, — развълнува ли се? Натъжават ли те срещите с хора от някогашната ти църква? Разплака ли се? Или се ядоса, като видя хора, облечени както някога, когато си бил част от църквата?

Телефонът звъни.

— Припомнят ли ти за родителите?

Телефонът звъни.

— Разгневен ли си от случилото се със семейството ти?

Телефонът звъни.

— Спомняш ли си живота преди самоубийствата?

Телефонът звъни.

Социалната асистентка казва:

— Ще ми отговориш ли?

След малко. Първо трябва да сверя дневния си график. Вдигам дебелия бележник да й покажа списъка с всичко, което съм длъжен да направя днес. Хората, за които работя, ми звънят, за да ме хванат натясно. Опазил ме Бог да съм вътре и да вдигна телефона, ако точно в тази минута трябва да съм навън и да чистя басейна.

Телефонът звъни.

Според дневния ми график трябва да чистя с пара пердетата в синята гостна. Каквото и да означава това.