Чък Паланюк - Оцелелият

Но не е така.

Остава ви единствено да се изгубите в нищожните подробности на всекидневието, вършейки едно и също всеки ден.

Чистите камината.

Косите моравата.

Обръщате всички бутилки в барчето.

Косите моравата. Отново.

Излъсквате среброто.

Повторете отначало.

И все пак само веднъж ми се иска да докажа, че владея нещо по-добро. Способен съм не само да прикривам. Светът може да е далеч по-добър, отколкото очакваме. Само попитайте.

Не, наистина. Попитайте ме.

Как се яде артишок?

Как се яде аспарагус?

Питайте ме.

Как се яде омар?

Омарите в тенджерата изглеждат достатъчно умрели и аз вдигам единия. Казвам на телефона: „Първо откъсваш големите предни щипки.“

Другите омари ще прибера в хладилника, за да се упражняват да ги разчленяват. На телефона казвам: „Води си бележки.“

Разчупвам щипките и изяждам месото.

Накланяш омара назад, докато опашката му се отдели от тялото. Отчупваш върха на опашката и изваждаш месото с вилицата за морска храна. Отстраняваш червото по протежение на опашката. Ако е чисто, омарът не е ял нищо от известно време. Дебелото тъмно черво е пълно с изпражнения.

Изяждам месото от опашката.

Вилицата за морска храна, казвам на телефона с пълна уста, е малката тризъба виличка.

После повдигаш черупката (корубата) от тялото и изяждаш зелената храносмилателна жлеза. Изсмукваш медночервената кръв, която се съсирва в бяла лепкава пихтия. Изяждаш кораловите купчинки незрели яйца.

Изяждам всичко.

Омарите са с така наречената „отворена“ кръвоносна система; кръвта се плиска в кухините им и къпе органите.

Дробовете са гъбести и твърди, но могат да се ядат казвам на телефона и си облизвам пръстите. Стомахът е жилавата торбичка, която прилича на зъби и се намира точно зад главата. Не се яде.

Изгребвам вътрешността на тялото. Изсмуквам оскъдното месо от краката. Отхапвам миниатюрните хриле. Подминавам ганглиите на мозъка.

Спирам.

Откривам нещо невъзможно.

Телефонът крещи: „А после какво? Това ли е всичко? Остана ли друго за ядене?“

Невъзможно е, защото според дневния график е почти три часът. Трябва да съм навън и да прекопавам градината. В четири трябва да оформя цветните лехи. В пет и половина трябва да изкореня салвията и да я заменя с датски ириси, рози, кученца, папрат и чакъл.

Телефонът крещи: „Какво става? Отговори ми! Проблем ли има?“

Сверявам разписанието си и в него пише, че съм щастлив. Продуктивен. Работя усърдно. Черно на бяло е написано, че всичко е наред. Движа се по план. Телефонът крещи: „Какво да правим после?“ Днешният ден е от онези, когато слънцето изгрява, само и само да те посрами.

Телефонът крещи: „Какво следва?“

Правя се на глух, понеже нищо не следва. Почти нищо. И навярно просто светлината ми играе номера, но съм изял почти целия омар, преди да забележа, че сърцето тупти.

Според дневния график се опитвам да запазя равновесие. Стоя на върха на стълбата и ръцете ми са пълни с изкуствени цветя — рози, маргаритки, делфиниуми и така нататък. Внимавам да не падна, пръстите ми се присвиват трескаво в обувките. Вземам поредния изкуствен букет, а в джоба на ризата ми е сгънат некролог от миналата седмица.

Мъжът, когото убих миналата седмица, е някъде наоколо. Което е останало от него. Онзи с револвера под брадичката, дето седеше сам в апартамента си и ме молеше по телефона да му кажа една убедителна причина да не дръпне спусъка. Непременно ще го намеря. Тревър Холис.

Напуснал ни, но завинаги незабравим.

Почива в мир.

Загърбил земния живот.

Или пък той ще ме намери. Отколешната ми надежда.

На върха на стълбата съм — на двайсет, двайсет и пет, трийсет крачки над пода на галерията се преструвам, че каталогизирам поредното изкуствено цвете. Очилата ми се плъзват в края на носа, моливът ми изписва думи в бележника. Екземпляр номер 786, пиша, е червена роза на около стотина година.

Надявам се всички други тук да са мъртви.

Работата ми изисква да украсявам къщата, която чистя, със свежи цветя. Да ги бера от градината, за която трябва да се грижа.

Важно е да разберете, че не плячкосвам гробове.

Венчелистчетата и чашката на розата са от червен целулоид. Създаден през 1863 година, целулоидът е най-старият и най-нетрайният вид пластмаса. Записвам в бележника, че листата на розата са от зелен целулоид.

Спирам да пиша и надзъртам над очилата. Надолу, чак в дъното на галерията и толкова далеч, че е само микроскопично черно очертание на фона на огромния витраж, има някой. Витражът е изображение на някакво място — Содом, Йерихон или Храма на Соломон, лумнал в старозаветни пламъци, безмълвни и ярки. Огнени пламъци като сгърчени червени и оранжеви пера се вият около срутени каменни отломки, колони и корнизи и от тях излиза силует в къса черна рокля и се уголемява. Тя приближава към мен.