Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

Ханк изруга. Какво се надяваше да постигне тя, като се криеше от нето? Дали Джейми беше с нея?

Но стаята на детето също беше празна. Когато Ханк видя празната люлка, кръвта се смръзна в жилите му. В този миг си спомни за каретата, която бързо се отдалечаваше от къщата. Ханк се втурна тичешком в стаята на Шелдън. Изобщо не се поколеба да влезе. Тревогата му не намаля, когато намери Шелдън в леглото му. Ханк бързо го разтърси.

— Сестра ти, къде замина?

— Какво?

— Саманта напусна къщата, взе със себе си Джейми и прислужницата, къде би могла да отиде посред нощ?

— За бога, човече. Откъде да знам?

— Не ти ли е казала, че заминава?

— Не. — Шелдън скочи от леглото и бързо нахлузи панталоните си. — Сигурен ли си, че Саманта напусна къщата?

Ханк кимна утвърдително.

— Стаята й е празна, а една от каретите ти току-що излезе.

— Провери ли дали е оставила бележка? Или пък дали е взела дрехите си?

— Не.

Шелдън запали една лампа и двамата се отправиха към стаята на Саманта. На масичката до леглото имаше бележка.

— Пише, че няма да се върне, че си отива заради теб. — Лицето на Шеллън бе застинало от изумление.

— Невъзможно! Измъква се посред нощ! Не мога да повярвам! Така би постъпила една страхливка, а Саманта е всичко друго, само не и страхливка!

— Признавам, че това е глупава постъпка, но фактът, че я няма, си остава. Може би в момента се намира някъде около пристанището.

— Каретата не тръгна към пристанището.

— Какво?

— Тръгна в друга посока.

— Господи, какво ли е намислила? — измърмори Шелдън. Пътищата не са безопасни през нощта. Понякога дори е опасно да пътуваш и посред бял ден.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишла?

— Не.

— Може би в имението ти в провинцията?

Но Шелдън поклати отрицателно глава.

— Тя мрази това имение. Винаги го е ненавиждала.

Ханк прокара пръсти през косата си, смущението и тревогата му растяха. От колко време Саманта бе планирала бягството си? Дали наистина го бе планирала? Отворените врати на гардероба привлякоха погледа му. Вътре бе пълно с рокли. Но, разбира се, тя не би искала да пътува с много багаж. Вероятно бе взела само няколко неща. Тоалетната й масичка бе отрупана с пудри, гребени, фиби и шишенца с парфюм. Там се намираше и малка кутийка и Ханк се пресегна и я взе.

— Какво правиш?

Ханк отвори кутийката и се намръщи.

— Оставила е бижутата си.

— Всичките ли?

— Тази кутия е пълна.

Ханк се приближи до скрина и започна трескаво да отваря чекмеджетата. Спря, когато в едно от тях намери револвера на Саманта, и в ушите му прозвучаха думите й: „Револверът е винаги е мен.“

В каретата беше тъмно като в гробница. Слабата лунна светлина не се виждаше поради надвисналите клони на дърветата. Саманта дори не можеше ла предположи в каква посока бяха поели.

Фройлана се бе свила на седалката до нея и притискаше Джейми до гърдите си. Жан Мериме седеше срещу двете жени. Нямаха представа кой кара каретата.

Саманта не можеше да направи нищо, когато Фройлана я събуди и тя видя Жан, който бе насочил револвер към слепоочието на Джейми, а бебето бе сгушено в лявата му ръка. Жан нареди на Саманта да вземе малко дрехи. Саманта искаше първо да отиде до скрина, където бе револверът й.

Но след като взе напосоки няколко рокли, Жан нареди двете с Фройлана веднага да излязат от стаята Саманта не можеше да се противопостави. Жан бе изключително нервен и ядосан, тъй като не бе очаквал да намери Фройлана да спи в стаята на Джейми. Принуден бе да вземе и Фройлана, а това не влизаше в сметките му.

Преминаха през потъналата в тишина къща, а Саманта отчаяно се молеше в този момент някой да се събуди. Но никой не ги чу и те скоро достигнаха каретата, където ги чакаше висок, слаб мъж.

Жан нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Държеше се рязко, вероятно беше изплашен. Продължи да наблюдава пътя зад тях, докато оставиха Лондон зад гърба си, Конете забавиха ход поради тъмнината. Как изобщо кочияшът можеше да вижда накъде да насочва конете, бе пълна загадка за Саманта.

Загърна се по-плътно в робата, която бе облякла над нощницата си. Жан не й бе позволил да се облече. Колко неудобно щеше да бъде, когато сутринта пристигнеха някъде, а двете с Фройлана бяха само по роби и нощници! И защо, за бога, се притесняваше за това, когато дори не знаеше защо Жан я беше отвлякъл?

Отвличане — отново. Но този път тя не се притесняваше само за себе си. Опита се да види лицето на Фройлана, но не успя. Странно, Джейми бе спал през цялото това време.