Пол Ливайн - Убий всички адвокати

Унесе се за малко и му се присъни, че салът му потъва. Събуди се и видя сестра си: седеше на края на леглото, матракът се беше наклонил на една страна.

— Здрасти, Стиви! Как си?

— Супер. Започвам да разбирам какво им харесваш на наркотиците.

— Да не забравя, братле. Намерих си работа. Съветник при лечение на наркозависими в Тампа.

— Страхотно.

— Що се отнася до попечителството, адвокатът ми казва, че трябва да съм глупачка да те съдя сега. Станал си знаменитост. Плюс това имам нужда от работата, за да направя добро впечатление на съдията. Но ще се върна.

— Няма закъде да бързаш, Джен.

Тя го изгледа втренчено.

— Плачеш ли, братле?

— От синусите е — отвърна той.

Беше задрямал. Събуди го стържене на банциг. Или това, или милиони пчели бръмчаха във всекидневната. Разсъни се и видя как Айрини Лорд прокарва показалец по нощното му шкафче.

— Няма ли санитарки тука? — каза тя и вдигна идеално чистия си пръст.

— Как си, Айрини?

— Карл си отиде. Събра си багажа и си замина.

— Съжалявам. И съм изненадан. Наистина си мислех, че държи на теб.

— И аз така мисля. Вчера преведе пари по сметката ми. От някаква банка в Москва.

— Москва ли?

— Прати ми и имейл. Пише, че открил изгубеното съкровище на Романови. Хора от цял свят му пращали депозити. Твърдели, че са им потомци.

— Има добро сърце за измамник.

— Стивън, казвала ли съм ти колко много държа на теб?

— Не си спомням, все пак бях упоен.

— Мисля, че двамата с Виктория сте чудесна двойка. Е, не чак чудесна. Но поради някаква причина ти явно я караш да се чувства щастлива. А щом тя е щастлива… аз съм горе-долу доволна.

Наведе се да го целуне, размисли и се отдръпна. Но го потупа по рамото.

— Стивън, плачеш ли?

— От синусите е — отвърна той.

Пак потъна в неспокойна дрямка. Сънуваше баща си. Дъртият пръч строеше нещо. Ноев ковчег вероятно. Усети устни да се допират до неговите и отвори очи — и видя, че го целува най-красивата жена на света. Виктория носеше от онези ластични долнища, които стигаха малко под коленете, и спортен потник с тънки презрамки. Потникът беше изрязан и разкриваше плоския й корем.

— Трябва да се избръснеш, мърлячо — каза тя. — И дъхът ти мирише на мокро магаре.

— И как точно мирише мокрото магаре?

Тя го целуна отново.

— Няма значение. Пак си те обичам.

— И аз те обичам, Вик. — Той облиза подутата си устна. — Мислех си за това къде да живеем. Ако искаш апартамент, добре. Ако искаш къща в града, пак добре. Искам да кажа, че навсякъде ще ни е добре, стига да сме заедно.

— Сериозно ли го казваш?

— От цялото си сърце. От цялата си душа. С целия си вонящ дъх.

Тя го дари с ангелска усмивка и нежно прокара пръст по зашитата му устна.

Чукането пак започна. По-силно.

— Какво е това, по дяволите? — попита Стив.

— Не знаеш ли? Хърбърт не ти ли каза снощи?

— Снощи карах впряг с кучета на състезанието в Идитарод. Макар че е твърде възможно да съм халюцинирал.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа.

Помогна му да стане. Той я прегърна през раменете и тя го поведе по коридора.

Всекидневната беше нещо прекалено светла.

Какво ставаше, по дяволите?

Нямаше задна стена. Само няколко вертикални подпори. Гипсокартонът беше направен на пух и прах. Хърбърт стоеше насред отломки по шорти и с черно кепе. Държеше чук. Голите му гърди бяха покрити с прахоляк. Стив смътно си спомни нещо за това как старецът му щял да строи Храма на цар Соломон, но нещо не се връзваше.

— Какво правиш, татко?

— На какво ти прилича?

— На вандализъм.

— Разширявам къщата ти към задния двор.

— Защо си мисля, че повече те бива да рушиш стени, отколкото да ги зидаш?

— Не се оплаквай, докато не получиш сметката ми. За нова спалня и всекидневна.

— За чий са ми?

— За теб и за Виктория са, кретен такъв!

Аха, ясно! Акълът му още беше замаян, но имаше резон. Наистина им трябваше отделно кътче, нищо че покривът можеше да се срути и нямаше да има водопровод.

— Благодаря, тате. Видях един телевизор с плосък екран. Голям колкото гаражна врата. Страхотно ще се върже във всекидневната.

— Мислех си за пиано във всекидневната — обади се Виктория.

— Голям телевизор ще е по-добре. Тъкмо ще си гледам мачовете.

— Видях един „Стенуей“. Роял. Тъкмо за всекидневната. Ще пасне идеално.

— Само ако живееш с Рахманинов.

— Искам роял.

— Искам плазмен телевизор.

Хърбърт посочи с чука дупката в стената.

— Мисля, че мога да добавя и музикален салон, ако преместим малко оградата.