Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Тогава Галт се завърна.

Той тормози Макнийл още няколко месеца, няколко пъти идва в дома му, веднъж с няколко приятели рокери, изплаши до смърт всички, остави след себе си огромна воня и си тръгна. И Рич си помисли, че кошмарът най-после е приключил.

Но преди три седмици, след цялото това време, Галт отново бе изникнал и то във вид, отвъд най-ужасните кошмари на Макнийл. Според представените в съда оплаквания, както граждански, така и криминални, Галт се прибрал вкъщи и бил шокиран и ужасен, когато разбрал, че е изгонен от замъка си. Противно издадените под клетва изявления на собственика, Галт не бил изоставил жилището си. Както господин Макнийл добре знаел, той трябвало спешно да предприеме пътешествие със своя „Харли“ до Кентъки, за да се погрижи за умиращата си майка. Преди да напусне града, бил предплатил на Макнийл хиляда и двеста долара на ръка за наема за три месеца, тъй като е трябвало да отсъства толкова време. Притеснен и разтревожен за здравето на майка си, в бързината да бъде по-скоро до леглото й, той не се сетил да вземе разписка за плащането — бил човек на честта и приемал и Макнийл за такъв. От години се познавали. Никога не му било хрумвало, че може да бъде измамен.

При завръщането си Галт бил неприятно изненадан, че Рич Макнийл е откраднал парите му, взел е дома му и се е възползвал от всичките му съкровища. Все пак, Галт бил солиден и платежоспособен наемател — никога, дори веднъж, не пропуснал да плати. И сега бил разорен, без място, в което да може да живее в любимия си град.

Макнийл очевидно бил принуден да направи тази нечовешка измама от чиста лакомия — все пак, той щял да печели и в момента печелел две хиляди долара повече на месец само от апартамента на Галт. Това било абсолютна гадост.

Така че Галт, чрез адвоката си Даш Логан, оспорваше постановеното изгонване. Също така настояваше Макнийл да му върне апартамента на стария наем, да му възстанови изгубената собственост, да компенсира моралните му щети, болките и страданията, които е преживял, таксата на адвоката му и щетите от изгонването — всичко на стойност от около милион долара.

Това, което правеше нещата още по-лоши за клиента на Харди — много по-лоши, — бяха криминалните обвинения.

Както всичко друго в Сан Франциско, контролът на наемите беше политически въпрос. В предизборната си кампания преди три години Шарън Прат ясно бе показала, че мрази некоректните собственици на имоти почти толкова, колкото обича бездомниците. Нейната администрация бе издигнала глас в защита на правата на бедните, безсилните, безимотни маси. Все пак, наемателите в този град представляваха огромна част от избирателите. А тук имаше целият Рашън Хил, настръхнал срещу антипатичен рокер — това бе чудесна възможност за илюстрация на това колко зли могат да са собствениците на сгради в неспирния си стремеж към всевластните гущери. Харди познаваше добре Макнийл и смяташе, че е работяга. Клиентът му бе посветил трийсет и пет години от живота си на усилен труд на различни управленски позиции и бе достигнал своя връх като вицепрезидент на „Тераню Индъстрис“, биотехнологична фирма, специализирана в областта на подхранващите продукти.

Но, по мнение на Шарън Прат, Рич Макнийл, само поради факта, че е имал успех и разумно е инвестирал, бе част от привилегированата класа. Нямаше значение, че сам бе спечелил всичко. А Мани Галт бе от най-нисшата класа. Всъщност, в очите на повечето хора, той едва ли можеше да се нарече гражданин. Този конфликт беше класова борба. Така стояха нещата.

Както Прат знаеше (а ако забравеше, Гейб Тори би й го напомнил), хора като Рич Макнийл обикновено си пробиваха път като членове на мъжки клубове, с парите, които имаха за добри адвокати, с купуването на изборни държавни служители, за да изпълняват желанията им и да им вършат мръсната работа. Както я бе посъветвал Тори, тя не трябваше да позволява това да се случва пред очите й, не, господа. Това нямаше да бъде обичайна практика в Сан Франциско, не и докато тя е областен прокурор. Нали затова бе избрана — да разтърси статуквото и да постави началото на нова ера.

Шарън трябваше пределно ясно да покаже, че офисът й забелязва очевидната алчност на Рич Макнийл за по-високи приходи и за повече пари, от които не се нуждае. Тук Прат трябваше да бъде защитник на обикновените хора, това бе нейният шанс да докаже на традиционните силови структури, че старите методи вече не вършат работа. Според нея, това не бе обикновен конфликт между собственик и наемател. Ставаше дума за истинско престъпление на човек от средната класа, от типа нарушения, които съвременното общество прекалено често толерира — а Шарън се бе посветила на идеята да го накаже.