Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Когато нещата му се проясниха, Харди не беше съвсем сигурен, че Коул няма да може да постигне някаква сделка и да получи малка присъда в щатския затвор. Всяко убийство беше непредумишлено за прокурорите на Прат, които се страхуваха от съдебни процеси. Дори обществените защитници наричаха градската система „мелница за договаряне с крадци“. В най-добрия случай Коул можеше да излезе от „Сейнт Куентин“ излекуван от пристрастяването си към хероина. Но това вече не бе проблем на Харди.

Това, което сега смяташе за свой проблем, беше Даш Логан. Проклетото копеле бе по-трудно откриваемо от папата, а клиентът на Харди, Рич Макнийл, съвсем разбираемо започваше да губи търпение.

В средата на осемдесетте, Макнийл тъкмо бе навършил петдесет години и реши да инвестира парите си в недвижима собственост в Сан Франциско. Можеше да постигне много по-добри резултати с „Майкрософт“, но фондовата борса го правеше нервен. Във всеки случай не се оплакваше. Блокът с шейсет апартамента на Рашън Хил струваше кръгли пет милиона, а той го бе получил за четвърт милион по-евтино; последната му сделка му бе докарала шест милиона отгоре. В момента Рич беше на шейсет и четири и бе решен да продаде всичко и да се пенсионира.

И сега този мил човек и добър гражданин, който бе работил и спестявал по начина, по който би трябвало да постъпва всеки добър американец, вместо да се наслаждава на безгрижие и спокойствие, внезапно се бе озовал пред сериозни проблеми.

Преди година и половина най-сетне бе успял да изгони Мани Галт, който бе наемател в сградата от близо десет години. Наемател от ада, както се оказа впоследствие.

Първият знак за проблеми се появи, когато той боядиса целия си апартамент в черно, включително и прозорците. Когато Макнийл се бе появил и учтиво бе помолил Галт да остави чист поне външния прозорец, наемателят му бе отказал не толкова вежливо. Това било неговото скапано жилище, казал той, така че Макнийл да си обира крушите.

Законите за контролиране на наемите в Сан Франциско работеха в полза на наемателите, а не на собствениците. Така че, когато клиентът на Харди разучил дали би могъл да изгони господин Галт заради историята с боядисването, това се оказало законово невъзможно. Галт си имаше своите пет стаи, всеки месец си плащаше за тях четиристотин долара и, доколкото законът можеше да определи, апартаментът беше негов и струваше толкова, докато той не реши сам да го напусне.

Което кучият син не бе склонен да направи.

С годините апартаментът на Галт стана постоянен източник на недоволство за останалите наематели. Макнийл периодично трябваше да се занимава с оплаквания за силен шум, отвратителни миризми и подозрителни личности. Жилището на Галт бе на партера, точно зад входната врата и наемателят беше решил, че е по-сигурно да паркира своя „Харли“ там, отколкото в гаража. Тъй като привидно и спорадично работеше като охрана на митинги и събирания, веднъж се бе похвалил пред Макнийл, че всъщност изкарва парите си за газ, наем и бира нещата от първа необходимост за него с продаване или посредничество при сделки с части и разни дреболии с другите рокери.

Самият мъж беше гигант — вулгарен плашещ неандерталец с огромно шкембе, обемиста неподдържана брада и бръсната глава. Обличаше се предимно в черно — тениски, кожени дрехи, ботуши и вериги. Ако изобщо се къпеше… но не, не би могъл да вони така, ако го правеше.

Единственият проблем, който Макнийл бе имал с реорганизацията на сграда, бе апартаментът на Галт. Въпреки страхотното място, дружелюбният собственик и разумните цени, с годините средната продължителност на престоя на наемателите в апартаментите беше десет месеца.

В крайна сметка един щастлив ден преди единайсет месеца Галт неочаквано изчезна. Макнийл не получи чека си за наема до десето число от месеца, което беше общоприетият гратисен период. Той незабавно попълни напечатаната бланка за изгонване и я подаде в съда. При нормални обстоятелства, Макнийл би могъл да изчака шест месеца или повече, преди съдът да постанови изгонване. Но безпрецедентната подкрепа на останалите наематели — която всеки лично бе заявил при изслушването на свидетелските показания — убедиха съдията, че това е изключителна ситуация и той отсъди в полза на Макнийл.

Когато отвориха вратата на апартамента дори Рич, който очакваше най-лошото, не беше подготвен за щетите. Жилището бе истинска развалина. Цели четирийсет и шест дни бригада от четирима мъже възстановява обитаемостта на жилището. Само изхвърлянето на отломките отне седмица. След това мястото трябваше да бъде изчистено, ароматизирано и отново изчистено. Макнийл трябваше да постави нова ламперия и мазилка, нови лампи и ключове за осветлението, ново кухненско оборудване. Всичко това бе струвало на Рич трийсет и една хиляди долара, плюс грижите по ремонта. Най-сетне, когато новата боя изсъхна и цялата работа бе свършена, той го предложи на пазара за две хиляди и четиристотин долара на месец и още първия ден се явиха единайсет платежоспособни кандидати.