Джон Лескроарт - Предварително изслушване

— С процедурите. Днес беше натоварен ден, докараха около трийсет души. — Още едно отработено свиване на рамене. — Не зная.

Харди беше чул повече от достатъчно.

— Добре, лейтенант, да престанем с глупостите. Настоявам веднага да се видя с клиента си. Ако незабавно не премине през детоксикация, лично вие ще бъдете призован от града да отговаряте на съдебен иск за един милиард долара…

Дейвис авторитетно протегна ръка.

— Запазете си заплахите, господин Харди. Сигурен съм, че е тук. Ще го намерим и ще го проверим. Или ще е горе в затвора, или на път към общинската болница. Когато приключим, ще можете да го видите на едно от двете места. Но не и преди това, господин Харди.

На Коул Бърджис му се искаше да е мъртъв.

Не усещаше нищо друго, освен болката и нямаше начин да я спре. Не и тук. Не и без дрога.

Когато беше малко момче — тогава все още спортуваше — получи някакво схващане в краката, което го събуди от дълбок сън посред нощ и го накара да пищи. Беше прасецът на десния му крак или някакъв мускул под ахилесовото сухожилие.

Проклетият мускул сам се беше усукал, като бе захванал всички нерви наоколо в концентрирана орбита от агония.

Но поне бе локализиран. Едно-единствено място. Един мускулен спазъм. Майка му можеше да дойде и да го разтрие, да го оправи и да му поговори. Щеше да мине, въпреки че споменът — болката — щеше да го тормози с дни. Но сега съвсем не беше така — всичко го болеше едновременно. Не спираше. Непоносимо.

Господи! Нека някой дойде и ме убие.

Дали го бе изрекъл? Не знаеше. Това беше единствената му мисъл, но всъщност нямаше никакви мисли, никакви думи. Не съществуваше дори съзнание отвъд болката. Тя поглъщаше цялото му същество. Единствено и само болката. Не бе имал хероин от три дни.

Тялото му беше натъпкано в оранжев затворнически гащеризон. То нервно потрепваше с лек шум на пода на килията, която се използваше за психически неуравновесени.

Пазачът отвори вратата и я задържа, докато двама други пазачи повдигнаха тялото на някаква количка и започнаха да я тикат през фоайето към асансьора, който водеше към товарния изход на затвора.

Коул Бърджис бе сигурен, че желанието му е на път да се изпълни. Да умре. Всеки момент щеше да свърши. Така и трябваше да стане.

Светлините експлодираха в мозъка му и всяка светкавица се придружаваше от друга ослепителна остра болка, още непоносима агония, за която би казал — ако изобщо можеше да проговори в този миг, а той не можеше, — че това е на границите на възможностите му. Никой не би могъл да понесе такова мъчение и да оживее.

Убийте ме! Убийте ме!

Дрога дрога дрога дрога.

Дейвис се върна без следа от Коул Бърджис.

— Господин Харди.

— Къде е проклетият ми клиент?

Лейтенантът остана невъзмутим.

— Клиентът ви е добре. Имахме компютърен проблем и го бяхме изгубили от поглед за минута. Това е всичко.

— Къде е? Искам да го видя.

Усмивката не се промени.

— Може да го видите, но той не е тук. В болницата е. Не ви гарантирам, че в момента е в съзнание, но имате дяволската възможност да отидете и да разберете сам. Ако искате, мога да се обадя и да предупредя да ви очакват.

Франи Харди опъна дългата си червена коса на конска опашка и тя се спусна до средата на гърба й. Беше боса, със стари дънки и няколко номера по-голям зелен пуловер. Стоеше на входната врата и махаше за довиждане на децата си, докато те тичаха към училищния автобус. Харди се приближи зад нея, постави ръка на рамото й и извика:

— Приятен ден, деца. Ще се видим довечера.

Те заедно се обърнаха, преминаха през дневната и се върнаха в кухнята, където Харди седна пред кафето си. Франи мълчаливо отнесе няколко чинии в мивката и забърса една-две с гъбата. Най-накрая преодоля психическото напрежение, върна се при масата и седна до съпруга си. Усмихна се тревожно, протегна ръка и я постави върху ръката на Дизмъс.

— Ехо!

С инстинктивна въздишка напрежението на Харди също отмина.

— Да.

Съпругата му кимна.

— Знам. Тя се старае.

— Да.

— Не е каприз за привличане на вниманието. Тя наистина се тревожи.

Той кимна — дори и за миг не се бе съмнявал в това. Тази сутрин дъщеря му отново се боеше да тръгне за училище и двамата родители се бяха съюзили в опита си да успокоят безбройните й страхове. Беше близо час, след като синът им Винсънт бе взел препечената си кифла и бе изчезнал в стаята си, за да не му се налага да участва в семейната мисия.