Джон Лескроарт - Предварително изслушване

Но, за собствено успокоение, Харди искаше да види младежа и да стигне до дъното на неговото самопризнание. Какво беше казал Коул? Поведението на Глицки също имаше нещо общо с невъзможността му да го приеме. Не че смяташе Коул за невинен, но фактът, че всички се отнасяха с хлапето сякаш вината му е вече доказана, тормозеше адвоката у Харди.

Той нямаше нужда от увереността, отвъд здравословното съмнение. Беше готов на секундата да забрави за Коул, но не би успял напълно, докато не се увери, че момчето наистина е убило Илейн.

Тогава можеше да върви по дяволите. Харди нямаше да се трогне.

В женската стая за почивка в адвокатската кантора „Ренд и Джекмън“ на Монтгомъри Стрийт Трея Гент се опитваше да оправи зачервените си очи, но знаеше, че едва ли ще успее. Покрай ужасното безсмислено убийство на любимата й приятелка и шефка Илейн Уейджър и взаимно несвързаните изисквания на чудесната й, но трудно поносима четиринайсетгодишна дъщеря Рейни, Трея бе успяла да поспи по-малко от три часа за последните четири нощи.

Тази сутрин беше на работа, понеже не искаше да пилее повече от дните си за болнични. Трябваше да ги пести, за да може да бъде на разположение, когато дъщеря й се нуждае от нея у дома заради истинска болест или за да я съветва при истинска криза. А Трея не се заблуждаваше. Рейни беше тийнейджър — тя щеше отчаяно да се нуждае от майка си от време на време през следващите две — три години, точно както Трея бе имала нужда от собствената си майка. И, слава Богу, Рейни — точно както Трея някога — беше дете, което би помолило за помощ.

Със сигурност тя нямаше да пилее нито един от тези безценни дни болничен отпуск за себе си — от шест години не бе отсъствала от работа по лична причина. Плащаха й да бъде на линия и отдадена на работата си и тя нямаше да измами работодателите си. Те разчитаха на нея.

Но очите й щяха да издадат факта, че тази сутрин бе функционален призрак, а тя ненавиждаше възможността някой да види това. И особено Кпарънс Джекмън, един от партньорите във фирмата. Когато получи съобщението, че Джекмън иска да я види в офиса си, Трея кротко хлипаше в собствената си кутийка.

И защо не? Как може някой да убие Илейн? Сърцето й се сви от болка, когато за първи път чу за това, а оттогава не й бе станало по-леко. Илейн й бе приятелка и Трея й се доверяваше; те често се шегуваха, че са разделени при раждането си сестри. С шефката й бяха на една възраст — трийсет и три. И двете бяха хубави, нито напълно черни, нито бели. Интуитивно бяха разбрали, че понякога огромната разлика между социалното положение, работата и перспективите пред тях са само продукт на семейна среда, образование и — най-великата от всички променливи — късмет.

Трея хвърли последна шепа вода върху очите си, премигна няколко пъти и ги подсуши със салфетка. Беше накарала господин Джекмън да чака достатъчно, дори малко прекалено. За последен път се взря в себе си в огледалото, добави някаква искрица жизненост в уморените си очи, изпъна рамене и повдигна брадичка.

— Добре, момиче — прошепна твърдо на себе си, — никакво циврене.

Шейсет и три годишният Кларънс Джекмън беше силов играч. Компанията, която преди трийсет години основа с Арон Ренд, беше най-успешната предимно негърска адвокатска фирма на запад от Чикаго. Въпреки че „Ренд и Джекмън“ представляваше около петдесет процента от бизнеса на малцинствата в района на Залива, останалите им приходи идваха от смесени юридически лица без значение на етническия произход; Списъкът с клиенти включваше банки, хотели, строителни фирми, здравни организации, няколко компании от Силиконовата долина, дузина знаменитости от спортния и развлекателния бизнес и стотици други личности и корпорации, които не привличаха вниманието, но имаха високи доходи.

Внушителен до степен да е чак плашещ, Джекмън бе звезда като краен защитник в университетския футболен отбор през шейсетте. Представляваше почти сто и десет килограма мускули върху ръст от метър и деветдесет. Обожаваше двуредните италиански костюми в кафяво или зелено, белите ризи и консервативните вратовръзки. Бе с наситено черна кожа и несъразмерно голяма глава, сега гъсто покрита със сиви възелчета коса. Точно преди два месеца той бе накарал кандидат на средна възраст за позицията шеф на финансовия отдел на фирмата да си излезе от интервюто за работата без да промълви и дума, докато самият той го бе гледал отвисоко, за да разбере дали ще го понесе.