Наистина, много от инспекторите бяха придобили вредни навици, но това невинаги се дължеше на факта, че не ги е грижа за работата. В редица случаи полицейското управление не можеше да си позволи да плаща извънредни часове за разпит на свидетели или описване на инциденти поради орязване на бюджета. Офисът на главния прокурор все по-систематично насаждаше практиката — наследена от Шарън Прат, — според която допълнителни средства се отпускаха само за случаите, доказателствата по които бяха толкова съкрушителни, че присъдата беше вързана в кърпа, и която насърчаваше помощник областните прокурори да не позволяват на полицаите да арестуват заподозрени, без да има достатъчно необорими факти срещу тях. Ако например заловяха някой тип по един параграф, трябваше да изчакат, докато го спипат по два или три, така че присъдата му да бъде по-сигурна. Така негодникът се разхождаше на свобода, докато в повечето големи градове отдавна щеше да бъде на топло.
През първите няколко месеца на новата работа Глицки енергично наложи присъствието си, като правеше изненадващи проверки на инспекторите в палатата и дори на патрулите в полицейските участъци и на улицата. Той сграбчваше в приятелска, но желязна хватка ръката на някой от полицаите и му заявяваше право в лицето: „Знам, че имаш заподозрени, но ги чакаш да сгафят повторно. Аз обаче ти казвам: тикни ги в затвора. И имам предвид днес!“ Глицки даваше пример и с това, че идваше на работа в седем и половина и оставаше най-малко до шест, като не си начисляваше извънредни часове. Той вярваше, че значката е призвание и отговорност пред обществото, а не просто служба. Даде на подчинените си да разберат, че ще получават по-голямо удовлетворение от работата си, ако мислят като него. И по ирония, след като изискването за извънреден труд постепенно отпадна, Батист започна да го одобрява все повече. Бюрото за разследване все още беше далеч от съвършенството, но нещата полека-лека се оправяха.
В резултат от гъвкавата схема, която наложи, на Глицки му се отвори неочаквано свободно време и от време на време той се отправяше надолу по коридора както тази сутрин, за да държи под око работата на отдел „Убийства“. Още от първите си дни в полицията като уличен патрул Глицки смяташе разследването на убийства за приоритетна дейност. Там искаше да бъде. Това бяха престъпленията, които имаха най-голямо значение. Дванайсет години бе работил като инспектор и още шест като шеф на отдела. Убийствата бяха в кръвта му.
Когато Батист му предложи поста заместник-началник, той замалко да му откаже с аргумента, че ще е по-доволен, ако продължи да преследва убийци. За щастие, преди да изрече тези съдбоносни думи, осъзна пагубните последици, които щеше да има отказът му. Всеки друг отговор освен безусловното „да“ на великодушното и деликатно предложение на Батист с основание би го направил да изглежда неблагодарен и би забил клин в отношенията му с новия шеф. Ако Глицки бе настоял да запази работата си в отдел „Убийства“, не само нямаше да я получи, но и никога нямаше да изплува. Шефът го бе измъкнал от низините и издигнал над мнозина други на истински престижно място. Глицки дори имаше собствен шофьор!
И така, той неохотно прие новата длъжност, като смяташе, че по този начин завинаги загърбва работата, която обичаше най-много. Но ето го сега, по-малко от година след повишението му, седнал в стария си офис с крака на бюрото, обсъждащ особено заплетен случай на убийство с лейтенант Лание. Кой би помислил?
Щастливо омъжена домакиня на средна възраст, бяла, с леко наднормено тегло, на име Елизабет Кеъри, беше застреляна преди около седмица на прага на дома си. До този момент инспекторите не бяха открили никакви улики, нито мотиви, които да водят към убиеца.
— Здраво ли притиснахте съпруга? — попита Глицки. — Нямаше ли пролуки в алибито му?
— Робърт. Да — отвърна Лание. — Каза, че е пътувал към къщи. Именно той се обадил на 911. Но Пат Белу — познаваш ли я? Нова е, но си я бива. Както и да е, та тя го доведе тук миналия четвъртък и го разпитва шест часа. На другия ден се включи и Ръсел, за да разиграят доброто и лошото ченге. Още четири часа. — Той поклати глава. — Нищичко, Ейб. Ако той го е извършил, значи е дяволски добър. Белу и Ръсел разправят, че не успели да го пречупят. Плюс това, ни помен от любовница. Човечецът не е точно типът Казанова. Плешив, дебел и стар.
— Колко стар?
— Шейсет. Тя е била на петдесет.
Глицки сви рамене.
Читать дальше