Джон Лескроарт - Мотивът

Но Глицки клатеше глава:

— Не. Това е възможно, ако се бе самоубила, което и двамата сме съгласни, че не би могла да направи.

Страут обмисли думите му за момент.

— Значи е някой, който прилича на нея?

— Възможно е. — Глицки се приведе напред в сгъваемия си стол. Както обикновено, беше с пълна униформа и докато стоеше приведен, стискаше фуражката между краката си. — Колко сигурен беше Ямаширу?

— Че това е Д’Амиен ли? Сто процента. Разгледа всичко в продължение на почти час. Както и да е, беше достатъчно сигурен, аз също, че да напиша името й в доклада от аутопсията.

Глицки познаваше Страут от трийсет години и знаеше, че за него това е въпрос на професионална гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.

А това означаваше, че след известно отклонение отново се е върнал там, където беше преди разговора си с Марсел Лание сутринта или по време на разговора си с кметицата предишния следобед. Някой бе застрелял Хановър и Д’Амиен и след това бе запалил телата им.

Значи това несъмнено бе разследване на убийство. Кунео беше полицаят, който водеше разследването и макар да имаше разпореждане от кметицата, Глицки щеше да се съобразява с колегата си, докато това е възможно. В съзнанието му отекваше съветът на Харди — може би това бе добра възможност да се помири с този човек, да постигнат известно взаимно разбирателство, може би дори да поставят началото на взаимно уважение.

След като най-сетне почти успя да се добере до кабинета си, Глицки застана смръщен пред вратата, на която бе окачена изрезка със снимката му от сутрешния брой на „Кроникъл“. Не би трябвало да се учудва, макар че точно това направи, как новинарските агенции — печатни, радио- или телевизионни — толкова последователно успяваха да предават подвеждаща информация дори посредством една снимка. Разбира се, той още сутринта бе видял глупавата снимка. Че как можеше да я пропусне! Стори му се странно, че изобщо не помни този конкретен момент, макар да изглеждаше, че е заел поза за официален поздрав, а отдаването на чест бе толкова отчетливо, все едно позираше.

Усети, че някой е влязъл в заседателната зала между рецепцията и кабинета му, и се обърна. Мелиса не беше точно негова лична секретарка — технически погледнато, тя пазеше достъпа до него и до другия заместник-началник, Джейк Лонгория, — но тъй като бе най-високопоставената служителка от шестте на рецепцията, тя проявяваше собственически и дори майчински интерес към мъжете, достъпът до които охраняваше. В момента тя широко му се усмихваше, явно доволна от отразената светлина на славата, която снимката хвърляше върху самата нея, както и от очевидно растящата известност на Глицки сред хората, управляващи града. (В много случаи заместник-началникът на полицията взимаше със себе си пазителката на портите си, ако се издигнеше до шеф на полицията.)

— Харесва ли ви? Снимката е великолепна.

Зад нея Глицки забеляза на входа един-двама от останалите служители, които искаха да споделят с него очакваната от тях безусловно положителна негова реакция. Той усети, че в най-добрия случай би било грубо и би се отразило отрицателно на духа на служителите, ако последва импулса си и скъса снимката, затова си лепна безизразно изражение и кимна.

— Хубава е. — Усети, че те очакват от него още нещо, затова леко се поклони сковано от кръста: — Благодаря на всички ви.

Щом се озова в блажената обител на кабинета си, с тиха ярост, която бръмчеше в ушите му, той окачи фуражката си на една закачалка до вратата, след това отиде на бюрото си и натисна постоянно мигащото копче, което означаваше, че има съобщения на гласовата си поща. Тринайсет.

Сред обичайния бюрократичен бял шум поне шест от обажданията бяха свързани със снимката. Джеф Елиът искаше да научи повече за историята, която явно бил пропуснал, докато бяха разговаряли предния ден, и питаше дали не може да го интервюира скоро, например днес, за рубриката си „Градът говори“. Приятелят и наставникът му Франк Батист му бе оставил съобщение, в което съвсем леко, но безпогрешно се долавяше лека завист. Батист не го казваше директно, но ставаше ясно, че ако ще се публикува снимка, символизираща сътрудничеството между кабинета на кмета и полицията, може би на първа страница следваше да отдава чест началникът на полицията. Трея, която се бе събудила, след като Глицки бе излязъл в седем без петнайсет и бе видяла снимката, когато той вече бе излязъл, бе съгласна с Мелиса, че публикуването й би трябвало да го ласкае и че изглежда хубаво. Дизмъс Харди от друга страна го поздравяваше с ужасен сарказъм за фотосеанса и се питаше дали на табелката с името на джоба на ризата му не бе специално типографски напечатано „Глицки“. (Глицки веднага сведе поглед към снимката, при което вратът му изпука, за да провери — не, не беше така.) Освен това Харди го уверяваше, че ако има нужда от човек, който да оглави кампанията му за какъвто и да е пост, Дизмъс е неговият човек, макар да бил малко огорчен, че най-добрият му приятел не го е посветил в плановете си още от самото начало.