Джон Лескроарт - Мотивът

— Какво търсиш тук? — попита го Елиът.

— Имам малко работа с кметицата.

— Искаш ли да поговорим за това? Да видиш името си във вестника?

— Това е целта на живота ми — почти се усмихна Глицки.

— Може би по-късно, ако се окаже нещо важно. Не допускай да ти попреча да си запишеш колко благодатен е градът ни за художниците. Няма да чуеш много такива.

— Ако изобщо има.

— Е, кметицата току-що го каза, тъй че трябва да е истина.

— Ако е така, значи е страхотна сензация — вдигна поглед към него Елиът. — Да познаваш някой борещ се с живота художник, който наистина да живее тук?

— Чух, че неколцина бездомници са изрисували всеки сантиметър от рампата на магистралата на Четвърта улица.

— Съмнявам се, че тя има предвид тях.

— Говори как градът помага на художниците. Единственият начин това да стане е първо, те да са бездомни, и второ, да бъдат художници.

Елиът не отговори и послуша кметицата още малко.

— Значи най-вероятно само аз имам това впечатление.

— Какво?

— Че напоследък в града е много трудно да се оцелява, да не говорим да се процъфтява. А аз не бива да приказвам, защото си имам хубава работа. Ами ако се опитваш да се занимаваш с изкуство? Можеш ли да си го представиш?

— Не, обаче кметицата казва, че всички сме с отворени обятия.

— И Брут е почтен човек.

— След като казваш, Джеф — сведе поглед към него Глицки.

— Шекспир го е казал. Речта на Антоний след убийството на Цезар.

— И аз така си помислих, тъкмо се канех да го отбележа — рече Глицки и отново насочи вниманието си към кметицата. — Е, защо си тук? За какво е всичко това? Едва ли е заради горките страдащи художници.

— Не, всъщност идеята е много интересна. Първата редовна пресконференция разходка на Кейти. Не си ли чел за това?

— Не.

— Вече два пъти пиша. „Разходки в квартала“?

— Нищо не ми говори.

— Направо ме срази, Ейб.

— Ще се бичувам, щом се прибера, ако изобщо се прибера. Е, за какво са всъщност тези разходки?

— Ще отиде в различни квартали през следващите няколко седмици, но днес ще се разходи по Маркет — оттук до Ван Нес.

— Хубава разходка, фауната е удивителна.

— Около двайсетина пресечки.

Глицки сниши глас:

— Да не си е изгубила ума? Оттук до Ван Нес? Това е централното гето.

— Така е и тя сигурно го знае.

— Значи иска да види как хората пикаят и правят и други работи в градските фонтани? Или как продават дрога по улиците? И го прави, защото…

— Защото иска хората да знаят, че тя споделя същата загриженост за обществената безопасност, чистота и приличие като повечето граждани.

— Не е уцелила, Джеф — поклати глава Глицки. — На гласоподавателите не им пука за това. Тях ги интересува да сме състрадателни, да уважаваме разнообразието и да проявяваме чувствителност, само че не забелязвам бог знае какви признаци да ги е грижа за обществената чистота.

— Ето това е. Обаче Кейти смята, че ако види с очите си упадъка на тези места — вярвам, че тук цитирам точно, — „това ще послужи като свидетелство, че възстановяването на този исторически онеправдан коридор през сърцето на града ще се превърне в приоритет за моята администрация и ще бъде дар за целия град“.

— И как каза, че ще стане това? Като се разхожда по тези места?

— Така е на теория. Ние пишем за проблемите, на които тя се натъква, гражданската чувствителност расте, хората виждат колко лошо е състоянието на някои места и престават да проявяват търпимост към това.

Този път Глицки тихо изсумтя:

— Не, не. Схванал си го наопаки. Трябва да ги толерираме повече, защото не ги разбираме. „Виновни са не звездите ни, мили ми Бруте, а самите ние“. Отново Шекспир.

— Благодаря ти, но се бях сетил. А, забеляза те.

Кметицата подаде торбата с покупките на един от помощниците си — не очакваше Глицки да бъде там, но веднага реши да извлече политически дивиденти от ситуацията — обърна се към репортерите, които бяха доста многолюдна тълпа, като се има предвид, че всъщност нямаше бог знае каква новина, и каза:

— Извинете ме, но трябва да поговоря със заместник-началника.

След миг се озова при тях, поздрави и двамата и помоли Елиът да ги остави за малко насаме. Глицки вдигна ръка за колеблив поздрав — не беше ясно дали поздравява Кейти, или се сбогува с Елиът. Може би и двете.

— Не исках да ви развалям тържеството, ваша милост. Ако прекъсвам нещо…

— Ейб, казах ти сутринта — наричай ме Кейти. Можем да говорим, докато вървим.