Джон Лескроарт - Мотивът

Глицки погледна към репортерите, някои от които вече бяха направили снимки. Случващото се вече се бе набило в очи и се бе обвило с интрига и значение. На това трябваше да се сложи край, защото в противен случай щеше да се разрасне и да се превърни в истинско събитие, а той искаше на всяка цена да го избегне. Най-накрая Глицки отново се обърна към Уест, потупа я бащински по ръката и кимна:

— Добре, Кейти. Ще видя какво мога да направя.

Кунео живееше сам в сграда, принадлежала преди на военноморските въздушни части Аламеда, от другата страна на залива на Сан Франциско. Самостоятелната постройка с площ сто и десет квадратни метра, в която през петдесетте години се бе помещавала ремонтна работилница, беше кацнала върху бетонна плоча, издадена на около три метра над канала. Ежедневно и през целия ден флотилии от малки морски плавателни съдове преминаваха покрай прозорците на спалнята му, понякога толкова близо, че направо можеше да ги докосне с ръка. Фериботът до Сан Франциско минаваше приблизително на всеки час, понякога избръмчаваше моторница на бреговата охрана или военен плавателен съд.

След като бе спал неспокойно шест часа и бе сънувал пожари, Кунео се сепна и се събуди в четири и двайсет следобед. Омотан в одеялата, той дишаше тежко и бе плувнал в пот. Избута завивките, седна и се огледа, за да се ориентира къде се намира. Миризмата на дим му се стори напълно реална, изпълваше цялата малка постройка. Той се постара да успокои дишането си, но съзнанието му все още бе в плен на пипалата на кошмара.

Още близо минута стоя напълно неподвижен, което почти никога не му се случваше. Беше само по боксерки, но продължаваше да усеща по кожата си миризмата на снощния пожар. Най-сетне несъзнателно вдигна петата на десния си крак, стовари я на пода и отново я вдигна. След секунди вече барабанеше в постоянен ритъм по бетонния под.

Отстрани до спалнята над водата бе сгушен малък работен кабинет. Кунео продължи напред, където кухнята и банята си поделяха централното пространство в съотношение две трети към една трета, сложи вода да заври и влезе в банята да си вземе душ, за да се освободи от миризмата. След това, загърнат в хавлията, си направи нес кафе — две лъжички кафе, без захар или сметана — и се върна в спалнята, за да се облече.

В предната част на къщата относително просторната дневна имаше два предни и два странични прозореца, които отваряха помещението и пропускаха много светлина. До едната стена имаше нисък кожен диван, а до другата — малка етажерка за книги от тиково дърво и поставка за телевизора. Само че онова, което веднага се набиваше на очи, беше пълният комплект барабани „Лудвиг“ в средата на стаята. Кунео нямаше представа къде се намира домът на най-близкия му съсед, но със сигурност беше достатъчно далече, за да не се чува нищо. Полицаят можеше да свири по цял ден колкото силно иска и никой никога не се оплакваше.

Преди три години, когато неговият колега инспектор Линкълн Ръсел просто не издържа повече да бъдат партньори, лейтенант Лание му препоръча да се консултира с психолог — осигуровката му като общински служител щеше да покрие първите три посещения — и да се опита да разбере защо не е в състояние да стои неподвижно или да мълчи. Кунео имаше навика да си пее, докато шофира към местопрестъплението, да си тананика по време на разпити и често несъзнателно запяваше, докато печаташе докладите по случаите си в отдел „Убийства“. Лание допусна, че е възможно да страда от синдрома на Турет, от танца на свети Вито или от нещо подобно, а ако е така, щеше да е най-добре поне да знае с какво си има работа.

В крайна сметка Кунео се срещна с психолога Ейдриън Шуорц само три пъти, колкото покриваше осигуровката му, макар че двамата продължиха да излизат още шест седмици след това, докато тя не започна да намеква, че търси някакво обвързване. Най-доброто, което Шуорц направи за него, бе да му препоръча да купи барабаните и да вземе няколко урока, и сега той почти неизменно започваше деня си с двайсетминутни упражнения, като си пускаше компактдискове със записи на класически музиканти — Бъди Рич, Джийн Крупа, Лиус Белсън.

Днес обаче не направи пълните си двайсет минути. Само десет минути, след като бе започнал да свири заедно с „Пей, пей, пей“, той внезапно спря, изправи се и грабна сакото си. Онази Хановър от снощи беше много готина, а и освен това определено бе останал с чувството, че нещата между нея и съпруга й не вървят добре. Беше му казала, че той е на риболов в Мексико за една седмица, и това явно не я притесняваше особено. Кунео не очакваше да има много работа по случая с убийството и самоубийството, който му се струваше доста ясен, но искаше да разследва подробно и да открие всичко, което успее. Никога не се знае. Сигурно пожарните инспектори и техните колеги от полицията бяха съставили списък поне на стотина потенциални свидетели и той искаше да види дали някой от тях няма да му каже нещо важно, което да постави под въпрос основните факти.