Джон Лескроарт - Мотивът

— Звучи малко сложно — заяви Харди.

— Най-малкото — кимна Глицки. — Ти познаваше ли го?

— Хановър ли? Слабо. Виждал съм го няколко пъти, обаче никога не съм се изправял срещу него в съда. Не бих казал, че правеше особено впечатление.

— Кейти Уест е на друго мнение.

Харди се подсмихна:

— Той даде много пари на Кейти Уест, Ейб. Ако и на мен ми беше дал толкова пари, и аз щях да си го спомням по-добре.

— Стана от бюрото, взе стреличките от Глицки и хвърли една.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо добро и няма да се наложи да напускаш. Възползвай се от възможността да оправиш нещата с Кунео. Щом е казал на медиите, че става дума за убийство и за самоубийство, ти го подкрепи и кажи, че е свършил добра работа. Така всички печелят.

— Всички освен Кейти. Обаче точно така ще направя, ако се окаже, че това е истината. А междувременно Кунео ще беснее, задето съм се намесил, гарантирам ти. Ето това е проблемът. Ще изглежда все едно надзиравам работата му.

— Ами ти точно това правиш.

Глицки се отпусна на мястото си, облегна лакти върху коленете си и поклати глава. Накрая вдигна лице и каза:

— Трябва да поговоря с него.

Глицки намери служебния номер на Кунео, позвъни му от колата си и остави съобщение, че трябва да поговорят. Щеше да направи всичко възможно да звучи едновременно помирително и изпълнен с желание да му съдейства. Щяха да провеждат това разследване заедно, щяха да споделят информация един с друг и с инспекторите по палежите — един малък екип. Само че Кунео трябваше да се яви на работа едва в шест часа следобед. А Глицки, който предпочиташе да разследва убийства, пред която и да е друга полицейска работа, реши, че може да оползотвори времето дотогава, като поговори с градския патолог.

Джон Страут работеше на приземния етаж зад Съдебната палата, в моргата и прилежащите й помещения. Когато Глицки пристигна там, някой от външния кабинет му отвори електронната врата, той мина покрай бюрата на чиновниците и почука на кабинета на Страут. Не получи отговор, затова завъртя топката и подаде глава през вратата.

— Сигурно е при хладилните камери — обади се някой от служителите зад гърба му.

Глицки кимна в знак, че е разбрал, продължи напред и затвори вратата зад гърба си. Кабинетът беше просторен за бюрократичните стандарти, вероятно бе шест на девет метра, и в края, зад бюрото на Страут, имаше голям широк прозорец, който гледаше към магистралата. По време на дванайсетте години, през които бе оглавявал отдел „Убийства“, Глицки бе имал повод да идва тук по няколко пъти месечно — със сигурност поне веднъж на седмица. Но сега се сепна при вида на непознатата подредба, закова се насред кабинета и внезапно си даде сметка, че не е идвал тук от близо пет години. И не е разговарял с добрия лекар по работа.

А междувременно забеляза, че Страут е продължил да се отдава на склонността си към странните, дори ужасните неща. Открай време държеше на показ колекцията си от странни оръжия от убийства — байонет, две различни маши за огън, бейзболна бухалка, пушка за лов на акули — и от средновековни инструменти за мъчение. Но сега на Глицки му се стори, че лекарят се е сдобил със същински малък музей. Централният експонат беше една гарота — заедно с червения копринен шал за улеснение на удушването (или за причиняване на максимално силна болка), провесен на пръта отзад, — на който бе отредил почетното място точно пред бюрото си. Голям остъклен шкаф представяше внушителна колекция от ножове и от други инструменти за рязане и пронизване, месингови боксове и ръкавици с шипове. От едната страна бюрото му беше покрито с ръчни гранати и с други явно запалителни и избухливи приспособления с различна направа и от различен вид. Разбира се, Страут притежаваше и задължителния за такъв кабинет скелет, обаче вместо на старото си място близо до входа на моргата, костите бяха положени в едно кресло, краката му бяха удобно кръстосани и той сякаш с наслада четеше „Компендиум за лекарствена терапия“.

Внезапно вратата към помещението с хладилните камери се отвори. Страут, висок и слаб, все още облечен с бялата си престилка, само че изцапана с червено-кафеникави и черни петна, разцъфна в искрена усмивка.

— Многоуважаемия Глицки — произнесе той с познатия си провлечен баритон и церемониално се поклони от кръста. — Мина цяла вечност.

— Как си, Джон? — протегна ръка Глицки.

— Стар съм и само се пречкам, ако наистина искаш да знаеш. Само че са достатъчно глупави да ме оставят да правя тук това, което правя, а аз съм достатъчно глупав, та им позволявам. — Страут бе надхвърлил възрастта за пенсия с няколко години, само че не даваше никакви признаци, че е забавил темпото. — Огледа Глицки от глава до пети. — Боже, човече, ама ти изглеждаш съвсем във форма. Никой ли не ти е казвал, че възрастта трябва да ти личи поне от време на време? Така на нас, останалите, ще ни излезе лошо име.