Джон Лескроарт - Мотивът

— И няма алиби?

— Няма алиби — кимна Фаръл. — И още една интересна подробност.

— Слушам те.

— Купила си е нова кола.

Харди наведе глава настрани:

— С парите от наследството ли?

— Преди това. В началото на миналото лято.

— И как научи това?

— Нали ти казах, тя ме хареса. Имам си начини. Но истината е, че е заменила своя… това много ще ти хареса… черен мерцедес, С клас…

— … за червен лексус кабриолет и е платила в брой разликата — каза Харди.

Франи вдигна чашата с вино към устните си. Беше сряда — с процес или без процес, това си беше техният ден за срещи — и двамата бяха в „Сарсуела“, чакаха нейната паеля и си хапваха страхотни ордьоври — малки октоподчета и наденички, аншоа, маслини и сирене.

— За каква сума става дума?

— Може би четирийсет-петдесет хиляди долара.

— А това означава?

— Означава, че е разполагала с доста пари миналата година в края на май или в началото на юни.

— Ами ако са били спестяванията й?

— Може. Но е възможно и да са от един заложен пръстен, Франи внимателно се вгледа в октоподчето, което беше набола на вилицата си. Остави го обратно в чинията и предпочете да си вземе една маслина. Харди пък като че ли не забелязваше вкуса на храната, което не означава, че не поглъщаше своя дял.

Нали виждаш как ми действа това?

Той се усмихна, кимна, пресегна се през малката маса и докосна ръката й.

— Малко.

— Смяташ ли, че може тя да го е извършила?

— Нямам представа. Но може да накара съдебните заседатели да си помислят, че не е била Катрин. Основателно съмнение.

— Но какво мислиш наистина?

— Мисля, че и тя има мотив. Мразела е Пол и Миси. Няма алиби.

— Ами очевидците, които твърдят, че са видели Катрин.

Харди се поколеба доста дълго, след това се усмихна унило:

— Надявам се да умра от естествена смърт, преди те да падат показания.

Изведнъж веселата бъбривост изчезна от тона на Франи. Тя остави вилицата си и изгледа сериозно съпруга си.

— Нека те попитам нещо. Как ти се справяш с тях?

— С кого?

— С очевидците? Какво си мислиш?

Чашата му с вино спря на половината път към устата. Облегна се назад на мястото си.

— Мисля, че трябва да са допуснали някаква грешка.

— И тримата ли? Една и съща грешка?

— Да, знам — почеса се той по врата.

— Смяташ, че са объркали Тереза с Катрин?

— Не. Макар че мъжете от семейство Хановър явно предпочитат един и същ тип жени. Само че Тереза е с около петнайсет години по-възрастна от Катрин. Не мога да си го представя.

— Ами какво ще кажеш за Миси тогава?

— Това е по-вероятно, ако не беше мъртва.

— Само че е.

— Знам — отново каза той.

— Тогава кой остава?

За последен път. Той завъртя столчето на чашата си и срещна погледа й:

— Знам, Знам.

Глицки влезе в дома си целият подгизнал. Закачи мокрия си шлифер на закачалката до входната врата, след това сложи фуражката си отгоре. В малката ниша светлината беше мъжделива, а къщата — притихнала. В дневната от дясната му страна светеше, но той предположи, че всички спят — беше почти девет часа, — затова свърна наляво в тъмната кухня и отвори хладилника.

Нищо не му се хареса.

Реши да провери как са Трея и Закари и след това да се върне и да си приготви нещо за ядене, когато от дневната чу сподавен смях. Направи няколко крачки и застана на прага. Рейчъл скокна от дивана, извика „Тате!“ и избухна в искрен и радостен смях, когато се затича по килима, за да я прегърне. Само че истинската причина за веселието и изненадата на малкото му момиченце беше синът на Глицки, Оръл, който в момента беше студент във втори курс в университета в Сан Хосе на седемдесетина километра на юг от Сан Франциско. Той беше седнал до Трея на дивана и без никакво стеснение и страх държеше в обятията си малкото си братче.

— Здрасти, татко — грейна младежът. — Бих станал, обаче…

— Мислехме, че никога няма да влезеш — каза Трея. — Какво правеше там?

— Ровех из хладилника.

Трея изгледаше преобразена. Дали заради относително добрата новина за Закари, получена този следобед, или заради пристигането на Оръл, но промяната беше огромна. Беше си сложила малко грим, беше прибрала косата си и бе облякла хубава кафява блуза, пъхната в джинси, които бе носила преди бременността. И което беше най-важно — в очите отново светеше живот.

Глицки приклекна пред нея, целуна двете с Рейчъл и потупа Оръл по крака:

— Радвам се да те видя. Но как разбра…

— От Нат — отвърна младежът. — Какво, нямаше ли да ми кажете, че имам брат?