Джон Лескроарт - Мотивът

— Значи твърдите, че Закари може да води нормален живот? — попита Трея със съвсем плаха надежда.

— Би могъл. Разбира се, трябва да вземате под внимание състоянието му. Трябва да бъде предварително подготвен преди стоматологична намеса или операция, но извън тези случаи състоянието му може изобщо да не му повлияе. Вероятно ще може да тича, да тренира спортове, да прави всичко. Може обаче да се наложи да му направим сърдечна операция съвсем скоро или след пет години. На този етап още нищо не се знае. — Трублъд видя изписаната на лицата им мъчителна тревога, затова изостави професионални си тон: — Разбирам, че неизвестността е мъчителна, но моля ви помнете, че този вариант е по-добър от почти всяка друга алтернатива, която имахме само допреди ден. Напълно възможно е Закари да израсне като здраво и нормално дете.

Трея стисна ръката на Глицки и се опита да се усмихне. Той я познаваше, знаеше, че не би искала да чуе неверни или вероятно неверни ободрителни думи. Искаше да знае какво да направят, за да бъдат подготвени и да го направят както трябва.

— В такъв случай най-добре е да си запишем час за другата седмица? Да предприемем следващата стъпка?

Прибраха се у дома към три часа и Трея заяви, че не иска двамата да се мотаят до мръкнало, затова Глицки се обади на шофьора си, Паганучи, с намерението да се отбие на работа за няколко часа, да провери пощата си, да отговори на някои от най-спешните обаждания и може би дори да разговаря с Батист или с Кейти Уест за заговора и за проблемите, които повдига този слух.

Но обикновено мълчаливият шофьор не бе изминал и няколко пресечки, когато се обади:

— Извинете, сър.

Глицки наблюдаваше бавния непрестанен дъжд, а мисли му бяха при съпругата му и при новородения му син и той се питаше колко време трябва да мине, преди това тежко бреме да падне от плещите им и отново да добият усещането за истински живот. Седнал на задната седалка със скръстени ръце, той се прокашля и попита:

— Какво има, Том?

— Ами, сър, става дума за Палатата. Нали знаете, че там псе още се води процесът на Хановър и е истински цирк, даже е по-лошо от обикновено. Дори да минем през задната врата, ще трябва да минете покрай редица репортери. А освен това и горе пред кабинета ви, вероятно ще има още десетина. Там са от сутринта и ви чакат да се появите. — Паганучи, изтощен от тази дълга тирада, погледна към него в огледалото за обратно виждане. — Като знам какво преживявате у дома, едва ли бихте искали да преживеете и всичко това.

Глицки замълча за миг.

— Значи е толкова лошо?

— Същински зоопарк. Освен това, вижте колко е часът — процесът тъкмо ще приключва, когато пристигнем или може би малко по-късно, а тогава лешоядите са поне три пъти повече. В друг случай не бих се обадил, сър, знаете, обаче сега ми се струва, че трябва да сте подготвен.

— Оценявам го, Том, благодаря. — Движеха се на изток по Гиъри. — Защо да не се отклоним и да помислим какво да правим?

— Веднага. — Паганучи зави надясно по Филмор Стрийт. — Имате ли предвид някое конкретно място?

— Не знам. Жена ми не ме иска у дома. Казва, че съм твърде мрачен. Смяташ ли, че съм мрачен, Том?

— Не, сър.

— И аз не смятам. Просто повечето хора нямат моето чувство за хумор. Не че напоследък често се смея.

— Така е, сър.

— Почти стигнахме. Защо не наминем край Пъстрите дами да видим как са?

— Към Пъстрите дами, сър.

— Хайде да се развихрим, Том. Лампата и сирената!

— Сър?

— Пошегувах се.

— А! — И след малко: — Хубава шега.

— Видя ли?

В момента къщата на Хановър представляваше зейнала дупка, която все още шокираше дори и година след пожара. Особено след като нейните сестри — братовчедки, дъщери? — бяха възстановени и сега се пъчеха със старото си великолепие, че дори и с още по-голямо, на Стайнър 700. Паганучи, който отново потъна в характерното си мълчание, караше по дългия заобиколен път около Аламо Скуеър и спря до паважа на празното място на къщата.

С фуражка на главата и в пълна униформа, Глицки излезе от колата под неспирния дъжд. Изкачи се по стълбите до входната площадка и стъпи в пръстта на мястото на старата сграда. Макар мястото да бе подгизнало от постоянния дъжд, под краката му още хрущяха счупени стъкла и парченца въглени. Глицки като че ли все още долавяше слаб мирис на изгоряло. Прекоси празното пространство и се озова в задната част на парцела, където зави на запад, за да заета не с лице към парка от другата страна на улицата — тревисто възвишение, увенчано от разлюлени от вятъра кипариси, в момента пусто заради лошото време. Пое обратно по хрущящата под нозете му земя към Стайнър, обърна се и още веднъж погледна към редицата красиви къщи.