Робърт Лъдлъм - Планът Икар

Кендрик погледна вратата и възбудените затворници, които продължаваха да се надвикват. Пристъпи напред и пак прошепна дрезгаво:

— Пратен съм от хора, които стоят много по-високо от вас и от онези в посолството. Много, много по-високо. А сега за последен път ви казвам, оставете ме да помисля! Трябва да измъкна информация…

— Само се опитай, и ще ни изправиш всичките пред стрелковия взвод! — възкликна през зъби друг пленник — беше нисък и необичайно спретнат, ако не се броят петната от урина по панталоните му.

— Това притеснява ли ви? — сопна се с омраза Евън, без да сваля очи от терориста. Сега беше моментът да наложи още повече позициите си. — Кажи ми, хубостнико, страх ли те е да умреш?

— Само защото няма да мога да се боря за нашето дело! — защити се младокът и се заоглежда дали ще го подкрепят.

Неколцина се съгласиха, други закимаха енергично и потвърдиха опасенията му. Кендрик си помисли колко заразителен е този фанатизъм.

— Говори по-тихо, глупако! — ледено каза той. — Достатъчно си се намъчил.

Обърна се и през колебливо отстъпващата тълпа отиде при каменния зид на огромната килия, където имаше отворен правоъгълен прозорец с метални решетки.

— Не бързай толкова, човече! — рече някой грубо и едва чуто от края на тълпата.

Напред излезе набит брадат мъж. Хората пред него му сториха път, както обикновено се постъпва с негласния шеф — сержант или отговорник, но не и с полковник или вицепрезидент. Дали той дърпаше тук конците, запита се Евън. Или някой друг, който наблюдава отблизо и дава заповеди?

— Какво има? — прошепна Кендрик.

— И на мен ме ни харесва видът ти! Лицето ти! Това ми стига.

— Стига ти за какво? — изсъска Кендрик, сетне отпрати с жест мъжа и се облегна на стената.

Вкопчи пръсти в металните решетки на прозорчето и се взря в осветения двор.

— Обърни се! — заповяда грубо онзи.

— Ще се обърна, когато искам — отвърна Кендрик и се запита дали са го чули.

— Веднага! — добави мъжът шепнешком като Евън и след миг стовари яката си ръка върху дясното му рамо, като стисна раната.

— Не ме докосвай! Това е заповед! — извика Евън — едва се крепеше на крака и се вкопчи още по-силно в металните пръчки, за да не издаде болката, която почувства.

Съсредоточи се, за да улови всичко, което искаше да научи… Ето на! Пръстите, впити в рамото му, се разтвориха, ръката се дръпна, но след миг отново бе върху плещите му. Това разкри достатъчно — този човек, издаваше заповеди, но също и ги изпълняваше, ако му ги кажеха с властен глас. Не той дърпаше конците тук. Стоеше високо в йерархията, но над него имаше и други. Кои ли? Налагаше се Евън да провери още веднъж.

Стоеше неподвижно, после внезапно се извъртя надясно и се изплъзна от ръката на набития мъж, който загуби равновесие.

— Добре де! — изсъска с укор Кендрик. — Какво не ти харесва у мен? Ще предам мнението ти на другите. Сигурен съм, това ще ги заинтригува — иде им бъде интересно да знаят кой раздава мнения тук, в Маскат! — Евън пак замълча, после изведнъж продължи по-високо: — Мнението се съставя от много хора, а не от някакви сукалчета. Какво има, тъпако? Какво не ти харесва у мен?

— Аз не изказвам мнения! — извика мускулестият терорист в своя защита също както младока, уплашен от стрелковия взвод. После все така бързо, както беше избухнал, умореният затворник възвърна присъствието на духа, сякаш уплашен, че думите му са били чути сред врявата. — Много дрънкаш — прошепна той дрезгаво и присви очи, — но това не значи нищо за нас. Откъде да знаем кой си и откъде идваш. Дори не приличаш на нас. Различен си.

— Движа се в среди, до които нямате достъп. А аз имам.

— Очите му са светли! — извика приглушено по-възрастният брадат затворник с дългата мръсна коса, който надникна над тълпата.

— Той е шпионин! Дошъл е да ни шпионира! Другите се струпаха и започнаха да изучават непознатия, който изведнъж им се стори по-опасен.

Кендрик бавно обърна глава към обвинителя.

— И ти щеше да имаш същите очи, ако дядо ти беше европеец. В случай че решах да сменя цвета им заради вас, тъпаци такива, щях да си сложа капки. Е, да, вие не сте наясно с тези номера.

— За всичко имаш отговор — каза набитият. — Лъжците са словоохотливи, защото думите не значат нищо за тях.

— За тях е важен само животът — отговори Евън, местейки поглед от лице на лице. — А аз нямам намерение да го загубвам.

— Значи и ти се боиш от смъртта? — заяде го спретнатият младеж с измърляните панталони.