Робърт Лъдлъм - Планът Икар

— Вече отговорих на този въпрос. Не се боя от смъртта — никой от нас не бива да се бои, страх ме е само, че няма да изпълня онова, за което съм пратен тук. Най ме е страх от това — заради свещената кауза!

— Пак думи! — процеди през зъби мнимият водач, ядосан, че няколко затворници слушаха странния сладкодумен арабин-европеец. — И какво трябва да изпълниш в Маскат? Щом сме толкова глупави, защо не ни кажеш! Защо не ни отвориш очите?

— Ще говоря само с онези, които ми е казано да намеря. С никой друг.

— Мисля, че трябва да поговорим с теб — отсече набитият по-властно от преди и пристъпи заплашително към застиналия американец. — Ние не те познаваме, а ти май ни познаваш. Имаш предимство и това не ми харесва.

— А на мен не ми харесва твоята глупост — каза Кендрик и вдигна ръце: с едната посочи дясното си ухо, с другата хората при вратата, които мърдаха и вдигаха врява. — Не разбираш ли? — възкликна той в лицето на мъжа. — Могат да те чуят! Признай, че си глупав!

— О, да, глупави сме!

Сержантът, определено беше сержант, обърна глава и погледна някаква невидима фигура в огромната килия. Евън се опита да проследи погледа му и нали бе висок, съгледа в дъното няколко тоалетни с отворени врати — в някои имаше хора, които наблюдаваха заинтригувано какво става. Други затворници, любопитни и превъзбудени, сновяха между крещящата групичка при масивната врата и тълпата около новия пленник.

— И все пак, сър, велики сър — продължи подигравателно набитият терорист, — имаме си начини да превъзмогнем глупостта си. Трябва да признаете, че глупаците ги бива поне за това.

— Признавам на хората само онова, което заслужават.

— Време е да си разчистим сметките! Най-неочаквано мускулестият фанатик замахна с лявата ръка. Това беше знак — гласовете веднага се сляха в гръмка ислямска молитва, към богомолците се присъединяваха нови и нови затворници, докато целият лагер не се изпълни с кънтящото ехо на хвалебствията към Аллах, които петдесетината фанатици крещяха с цяло гърло. И ето! Те решиха да принесат Кендрик в жертва. Върху него се стовариха тела, юмруци го заудряха по корема и лицето. Той не можеше да извика — устата му бе запушена от прилични на лапи ръце, които го дърпаха като обезумели. Прониза го болка. После нападателите най-неочаквано го пуснаха.

— Казвай! — изкрещя сержантът терорист в ухото на Кендрик, а думите му бяха заглушени от гръмогласните молитви, за да не ги уловят подслушвателните устройства. — Кой си ти? Откъде идваш?

— Все едно кой съм! — извика Евън.

Смръщи се и събра всичките си сили, убеден, че познава начина на мислене на арабите: преди да му нанесат смъртоносния удар, щяха да млъкнат за малко в знак на уважение към смъртта на врага. Това щеше да е достатъчно. Мюсюлманите почитат смъртта, била тя на приятел или на враг. Тъкмо тези мигове чакаше Евън! Трябваше да уведоми надзирателите! Божичко, щяха да го убият! Някой стовари пестник върху тестисите му. Кога, кога ще се укротят и ще му отпуснат онези няколко безценни мига?

Изведнъж над него се надвеси някой — Евън го виждаше през мъгла — и започна да го изучава. Друг го цапардоса по левия бъбрек, американецът нямаше сили дори да извика. Не можеше да си го позволи.

— Спрете! — извика мъжът, надвесен над него. — Разкъсайте ризата. Да видя врата му. Би трябвало да има белег, който не може да се измие.

Евън почувства как разкъсват плата върху гърдите му и притаи дъх — знаеше, че предстои най-лошото. На врата му нямаше белег.

— Наистина е Амал Баруди — каза мъжът над него.

Кендрик, който още малко, и щеше да припадне, го чу и беше смаян.

— Какво търсиш? — ядно попита учуденият сержант.

— Това, което го няма — каза ехтящият глас. — Из цяла Европа се знае, че Амал Баруди има белег на врата. Беше разпространена снимка, на която лицето е затъмнено, но не и вратът му, където ясно се вижда белег от нож. Така той се е прикривал много хитро.

— Какви ги дрънкаш! — извика, като клечеше, набитият мъж и думите му почти бяха заглушени в какофонията на пеенето. — Какво прикритие? Какъв белег?

— Един несъществуващ белег. Всички търсят една измама. Това е Баруди — синеокият мъж, който може да понася мълчаливо болката, довереникът, който се движи из западноевропейските столици незабелязано, защото дядо му е европеец. До Оман сигурно са стигнали слуховете, че се е запътил насам, но въпреки това на сутринта ще бъде освободен, дори ще му се извинят. Нали виждате — няма белег на врата.